Коди Макфейден - Човекът сянка

— Добре, по дяволите. — Усмихва се. — Странно е да те оневинят толкова лесно. — Подвоумява се и бърка в дамската си чанта. — Искаш ли да видиш нещо? — обръща се към Мерилин. Изважда бебешката снимка и ѝ я подава.

Дъщеря ѝ я поглежда.

— Това аз ли съм?

— В деня, в който се роди.

— Уха, била съм грозно бебе. — Вдига поглед от снимката и поглежда Кали. — Оттогава я носиш в себе си?

— Винаги.

Мерилин ѝ връща снимката. Очите ѝ са нежни. Онова, което казва, е изцяло характерно за Кали.

— Божке, направо сме като някакво семейно риалити, а?

Настъпва шокираща тишина, след която избухваме в смях.

Всичко ще бъде наред.

Качваме се на втория етаж и сядаме пред компютъра на Мерилин. Отваряме уебсайта на Червената Роза.

— Ще ми се да бях аз — казва младата жена. — Но не съм, повярвайте ми. — Усмихва се на Кали. — Циците ми не са толкова големи. И имам стрии на корема.

— Просто копи и пейст — казва Кали. — Лицето ти е сложено върху тялото на Госпожица Върховна. — Прокарва ръка през косата си. — Направил го е, за да ме ядоса. Дори е регистрирал домейн на твое име. Така разбрахме адреса ти — той ме доведе тук.

Мерилин се извръща от компютъра.

— В опасност ли съм? Двамата със Стивън в опасност ли сме?

Кали не отговаря веднага. Претегля думите си.

— Възможно е. Не съм сигурна. Не се вписваш в профила му, но…

— Серийните убийци са непредвидими.

— Да.

Мерилин кима замислена. Изненадана съм, че не е по-изплашена.

— Това е достатъчно, за да ме накара да преосмисля специалността си.

Кали се намръщва.

— Каква е тя?

— Криминология.

Приятелката ми се опулва насреща ѝ с отворена уста. Както и аз.

— Шегуваш се.

— Не. Странно, а? — Дарява ни с крива усмивка. — Съвпадение? — пита с тих глас. — Не мисля!

На лицето на Кали се появява лека усмивка.

— Странни дни, наистина.

— Най-странните, мамо — остроумничи Мерилин, усетила препратката към песента на Джон Ленън [14] „Странни дни наистина — най-странните, мамо“ е началото на песента на Джон Ленън „Никой не ми каза“ ( Nobody Told Me ), 1984 г. — Бел. прев. . Двете се засмиват.

— Нямам намерение да рискувам — казва Кали, отново е станала сериозна. — Ще назнача полицейска охрана, докато всичко това приключи.

Мерилин кима, съгласна е. Тя също е майка и не би отказала подобно предложение.

— Смяташ ли, че някога ще свърши?

Кали я дарява с крива усмивка. Тя е изпълнена с цял набор обещания, насочени към Джак-младши.

— Добри сме, Мерилин. — Кали ме посочва. — Тя е най-добрата. От всички.

Младата жена ме оглежда. Отделя голямо внимание на белезите ми.

— Така ли е, агент Барет?

— Ще го пипнем — отговарям аз. Решавам да спра дотук. Изглеждам уверена, затова не споделям собствените си съмнения. — Винаги така правим. Тези момчета все се издънват някъде. Този ще направи същото и тогава ще го пипнем.

Мерилин оглежда двете ни. Явно приема отговора.

— Сега какво следва? — пита тя.

— Сега — отговарям аз — агент Торн ще се обади на местната полиция и ще назначи двадесет и четири часова охрана на дома ти. Аз от своя страна ще се обадя на екипа ни и ще ги запозная със ситуацията. Вероятно са доста притеснени.

Правим обажданията си. Алън звучи искрено облекчен. Кали не среща никакви затруднения с местните.

— Тръгват насам — съобщава тя.

Не искам да го казвам, но се налага:

— Ние също трябва да тръгваме, когато пристигнат. Трябва да се връщаме.

Кали се колебае, но кима.

— Знам. — Обръща се към дъщеря си и захапва долната си устна. — Мерилин… мога ли да… — Засмива се и поклаща глава. — Всичко това е толкова сюрреалистично и странно, сладкишче, но… може ли отново да се видим?

На лицето на дъщеря ѝ светкавично се появява усмивка.

— Разбира се. При едно условие.

— Какво е то? — пита Кали.

— Да ми кажеш как се казваш. Не мога вечно да те наричам „агент Торн“.

Стоим в колата. Кали още не е запалила двигателя. Взира се в къщата на дъщеря си. Не мога да разшифровам изражението ѝ или да разгадая мислите ѝ.

Затова ѝ задавам най-логичния въпрос.

— Как си?

Продължава да се взира, но накрая ме поглежда. Изморена и замислена е.

— Ами… добре съм, сладкишче. Не го казвам само за да ме оставиш на мира. Мина по-добре и от най-смелите ми очаквания. Или надежди. Но нещо ме гложди.

— Какво?

— Какво са си мислели, че ще изгубя. Казаха, че и аз ще изгубя нещо като теб. Но това не се случи, даже напротив. Мислиш ли, че са очаквали подобна развръзка?