Коди Макфейден - Човекът сянка

За съжаление, нищо от възгледите ми не е от полза, когато ме попитат „защо“, затова им казвам някаква дребна истина като тази, която току-що предложих на Елейна. Понякога помага за болката, понякога не. Обикновено не помага, защото, ако си задал въпроса, не ти пука особено за отговора.

Елейна обмисля положението. Когато ме поглежда, виждам непозната емоция на лицето ѝ. Гняв.

— Хвани този човек, Смоуки. Чуваш ли?

Преглъщам.

— Да.

— Добре. Знам, че ще го сториш. — Изправя се. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Каквото кажеш. — Сериозна съм. Ако ме помоли да ѝ сваля някоя звезда от небето, ще дам всичко от себе си.

— Кажи на Алън да се качи, когато слезеш долу. Познавам го. Обвинява себе си. Кажи му да си избие тази мисъл от главата. Нуждая се от него.

Елейна е потресена, но силата ѝ отново се е завърнала. Осъзнавам нещо, което знам от доста дълго време: обичам тази жена.

— Ще го сторя. — Обръщам се към Бони. — Да вървим, миличка.

Тя поклаща глава. Не. Тупа Елейна по рамото, след което я прегръща силно, собственически. Намръщвам се.

— Скъпа, мисля, че трябва да оставим Елейна и Алън сами тази вечер.

Детето отново поклаща глава, този път много по-енергично. Няма начин.

— За мен няма проблем да остане, ако нямаш нищо против. Бони е прекрасна.

Поглеждам Елейна.

— Сигурна ли си?

Тя разрошва косата на детето.

— Абсолютно.

— Е… добре тогава. — Освен това ще е необходимо чудо, за да я откъсна от Елейна в този момент. — В такъв случай аз ще си тръгвам. Бони, ще дойда да те видя на сутринта, скъпа.

Тя кима. Насочвам се към вратата, но се обръщам, когато чувам мънички стъпки зад себе си. Станала е от леглото и върви след мен. Хваща ме за ръката и ме дърпа да приклекна. Виждам, че е притеснена.

— Какво има, скъпа?

Тупа себе си, а след това тупа и мен. Прави го отново, но по-настоятелно този път. Притеснението е все по-ясно изписано на лицето ѝ. Схващам какво има предвид. Изчервявам се, а очите ми се пълнят със сълзи. Аз съм с теб , казва ми Бони. Оставам тук само за да помогна на Елейна. Но съм с теб . Иска да се увери, че я разбирам. Да, Елейна е мама. Но аз съм с теб.

Не казвам нищо. Вместо това само кимам в отговор и я прегръщам, преди да изляза от стаята.

Долу Алън е застанал до прозореца и се взира навън към падащия мрак.

— Елейна ще се оправи — казвам му. — Помоли ме да ти кажа да спреш да се виниш и да отидеш при нея. Има нужда от теб. О, и Бони ще остане при вас тази вечер. Отказа да се отдели от нея.

Това като че ли го отрезви.

— Наистина?

— А-ха. Настроена е да защитава. — Ръгам го в гърдите. — Знаеш, че съм на твоя страна, Алън. Знаеш го. Но сега трябва да си закараш задника горе и да прегърнеш съпругата си. — Усмихвам му се. — Бони ще ти пази гърба.

— Да — отвръща той след малко. — Права си. Благодаря ти.

— Пак заповядай. Ако имаш нужда от малко време утре, имаш го.

Лицето му е сериозно.

— Забрави, Смоуки. Те получиха онова, което искаха. Ще преследвам тези шибаняци, докато не ги хванем или убием. — Алън се усмихва, но този път усмивката му е плашеща. — Ще получат повече, отколкото са очаквали.

— Точно така — отвръщам аз.

Пътят към дома е самотен. Кийнън и Шанц са където трябва да бъдат, а именно с Бони, така че наистина съм сама. Навън е тъмно и магистралите навяват чувство на изолираност. Понякога подобно усещане е добре дошло. Изолацията ми е изпълнена с гневни мисли, тъга и стискане на волана, сякаш той е вратът на Джак-младши. Луната свети силно. Част от мен смята, че тази светлина е красива. Навява ми спомени за локвите кръв на лунна светлина. Винаги е черна, огледална и фатална.

През целия път си мисля за кръв. Паркирам пред нас, когато мобилният ми телефон иззвънява.

— Джеймс е.

Изправям се на мястото си. Има нещо в гласа му, което никога досега не съм чувала.

— Джеймс? Какво има?

Гласът му трепери.

— Тези… тези шибаняци!

Джак-младши.

— Кажи ми какво е станало, Джеймс.

Чувам дишането му в апарата.

— Пристигнах в къщата на майка ми преди около двадесет минути. Тъкмо щях да почукам на вратата, когато видях, че за нея е залепен някакъв плик. Пишеше името ми на него. Затова го отворих. — Поема си дълбоко въздух. — Вътре имаше бележка и… и…

— Какво?

— Пръстен. Пръстенът на Роза.

Роза беше сестрата на Джеймс, онази, която беше убита. Онази, чийто гроб щеше да посети утре заедно с майка си. Започвам да осъзнавам какво точно се е случило.