Коди Макфейден - Човекът сянка

Страхувам се. Честно казано, направо съм ужасена.

— Да го вземат мътните! — крещя и удрям волана достатъчно силно, за да ми изтръпне ръката. Цялото ми тяло се тресе.

— Така е по-добре — изръмжавам. — Дръж се, Смоуки.

Продължавам да подхранвам яростта си и да се гневя все повече и повече на Джак-младши, че ме кара да изпитвам подобен страх.

Страх, от който не мога да се отърва.

Но поне ще успея да го преживея.

Възползвам се от вчерашното предложение на Алън и Елейна за вечеря. Нуждая се от доза нормалност и не съм разочарована. Елейна изглежда по-добре и прилича на старото си аз. Кара ме да се смея, но което е по-важно — измъква няколко усмивки от Бони. Виждам, че детето се влюбва в нея. Знам точно как се чувства.

Елейна подготвя Бони да се прибере у дома с мен. Двамата с Алън седим в дневната и чакаме в приятно мълчание.

— Тя като че ли е по-добре — казвам аз.

Алън кима.

— Така е. Бони ѝ помогна.

— Радвам се.

Детето нахлува в дневната, като прекъсва момента. Елейна идва след нея.

— Готова ли си да се прибираме, скъпа? — питам я.

Бони се усмихва и кима. Ставам, прегръщам Алън, след което прегръщам и целувам по бузата Елейна.

— Алън каза ли ти, че утре започваме рано сутринта?

— Да.

— Има ли проблем да доведа Бони в седем?

Елейна се усмихва и разрошва косата на детето. То я поглежда с очи, изпълнени с обожание.

— Разбира се, че няма проблем. — Тя коленичи до Бони. — Дай ми прегръдка, миличка.

Разменят си прегръдки и усмивки и си тръгваме.

— Лягай си, скъпа — казвам на Бони. — Ще дойда след минутка.

Тя кима и се качва по стълбите. Телефонът ми звъни.

— Лио се обажда.

— Какво има?

— Двамата с Алън получихме заповедта за списъка с абонати на Ани Кинг — обяснява той. — Нямах шанс да ти кажа, преди да си тръгнеш. Обадих се на компанията. Бяха много отзивчиви.

— Значи си го получил.

— Работя над него през последните четири часа. Тъкмо изникна нещо.

— Слушам те — казвам, изпълнена с надежда.

— Оказва се, че приятелката ти е имала доста абонати. Почти хиляда. Помислих си, че може би ще е добре да настроя параметрите на търсене за имена, които са свързани с целия този „Джак Изкормвача“ сценарий. Сещаш се, Лондон, ада, подобни неща.

— И?

— Веднага го намерих. Фредерик Абърлайн. Това е името на инспектора, най-известен с това, че е преследвал нашия стар приятел Джак по онова време.

— Защо не ми се обади?

— Защото още не съм приключил. Помисли. Прекалено е очевидно. Не биха си оставили истинския адрес толкова лесно. Въпреки това вече го проверих. Говорим за пощенска кутия.

— Проклятие.

— Но все пак си е следа — поправя ме Лио. — Гледам нещата и от друг ъгъл. Когато някой се вписва, за да използва кредитната си карта, IP адресът му оставя следа.

— Е… какво от това?

— Всичко, което съществува в мрежата, независимо дали е точка-ком или твоята комутируема връзка, си има номер. Това е IP-то или интернет протоколен номер. Всеки път, в който сърфираш в интернет, си имаш идентичност — ти си твоят IP номер.

— Значи, когато се впишеш, за да използваш кредитната си карта, оставяш следа.

— Да.

— Къде смяташ, че ще ни отведе тази следа?

— Това е проблемната част. Има два начина, по които IP номерата могат да бъдат свързани с интернет връзката ти. Единият е добър за нас, другият не е. IP номерата са притежание на интернет доставчиците. В повечето случаи всеки път, в който се свържеш, получаваш ново IP. Няма никакво постоянство.

— Това е вариантът, който не е добър за нас — констатирам аз.

— Точно така. Другият тип е „винаги включена“ връзка. IP-то ти е предоставено от доставчика на интернет и винаги е едно и също. Този вариант е добър за нас, защото този номер може да се проследи до човека, който го използва.

— Хммм… — чудя се аз. — Може и да греша, но си мисля, че нашият човек е много по-умен от това.

— Вероятно — съгласява се Лио. — Но може и да не е. Във всеки случай ще извлечем някаква полза. Интернет доставчикът, който е използвал, ще разполага с протоколи, които показват кога са били използвани IP-тата, и ще може да ни предостави приблизително местоположение. Може би дори точен адрес.

— Много добре, Лио. Свършил си чудесна работа. Искам да се заемеш по-сериозно с това.

— Разбира се.

Вярвам му. Усещам вълнението в гласа му и се съмнявам да заспи тази нощ. Той надушва кръвта, опиата на ловеца, и не може да устои.

Отивам в спалнята, където Бони вече е заспала.