Коди Макфейден - Човекът сянка

Сблъсквала съм се с всякакви типове. Няма значение от кой точно. Чудовищата в крайна сметка си остават чудовища. Няма значение защо едно куче хапе. Това, че хапе и че зъбите му са остри, предопределя съдбата му.

Живея с всичкото това познание. С това разбиране. То е нежелан спътник, който никога не ме оставя на мира. Чудовищата са се превърнали в моя сянка и понякога имам чувството, че мога да ги чуя как ми се присмиват зад гърба.

— Как ти се отразява черният влак в дългосрочен план? — беше ме попитал доктор Хилстед. — Има ли някакви постоянни емоционални последици?

— Разбира се. — Трудно ми беше да намеря правилните думи. — Не става въпрос за депресия или цинизъм. Не че не мога да бъда щастлива. Просто… — Щраках с пръсти и го поглеждах. — Просто е промяна в климата на душата. — Намръщвах се в момента, в който изричах това. — Каква глупава поетична простотия.

— Стига — смъмряше ме той. — Няма нищо глупаво в това да намериш правилните думи, с които да опишеш нещо. Нарича се изясняване. Довърши си мисълта.

— Ами… сещаш ли се как земните маси, които се намират близо до океана, имат определен климат, предопределян от този факт? От тази близост? Възможно е да се случи някоя изненада във времето, но общо взето си е доста постоянно, защото океанът е огромен и не се променя. — Поглеждах го, а той ми кимаше. — При мен положението е подобно. Намирам се в постоянна близост до нещо огромно, мрачно и отвратително. То никога не си отива, винаги е тук. Във всяка една минута и във всеки един ден. — Свивах рамене. — Климатът на душата ти се определя от това. Завинаги.

Очите на доктор Хилстед ставаха тъжни.

— Опиши ми този климат.

— Там постоянно вали. Не че не може да е красиво — имаш своите слънчеви дни, но най-често е сиво и облачно. И винаги е готово да завали. Близостта е постоянна.

Оглеждам спалнята на Ани и чувам писъците ѝ в главата си. Мисля, че точно сега вали. Ани е била слънцето, а той — облаците. Аз какво съм тогава? Още поетични глупости.

— Луната — прошепвам на себе си. Светлината, която се бори с мрака.

— Здрасти.

Гласът на Джеймс ме изважда от унеса. Той стои на вратата и оглежда мястото. Виждам как очите му обхождат всеки сантиметър от стаята, забелязват следите от кръв, леглото, обърнатата маса. Ноздрите му се издуват.

— Какво е това? — мърмори той.

— Парфюм. Напоил е кърпа с парфюм и я е затъкнал под вратата, за да не може миризмата от тялото на Ани да излезе навън.

— Искал е да си спечели време.

— Да.

Джеймс държи папка в ръката си.

— Взех я от Алън. Доклади и снимки от местопрестъплението.

— Добре. Трябва да гледаш видеото.

Когато започне, нещата протичат по този начин. Разбираме се с кратки откоси като автоматична стрелба. Превърнали сме се в състезатели в щафета — предаваме си я един на друг отново и отново, отново и отново.

— Покажи ми го.

Гледаме го. Гледаме как Джак-младши щурее на воля, а Ани пищи и умира бавно. Този път не изпитвам нищо. Недокосната съм. Откъсната и отнесена съм, докато разглеждам влака с присвити очи. В главата ми изниква образ — мъртвото тяло на Ани лежи върху тревисто поле, докато дъждът пълни отворената ѝ уста и се стича по сивите ѝ бузи.

Джеймс е мълчалив.

— Защо ни го е оставил?

Свивам рамене.

— Все още не съм стигнала дотам. Да започнем от началото.

Той отваря папката.

— Открили са тялото около седем часа снощи. Времето на смъртта не е точно, но е базирано на нивото на разлагане, на температурата и така нататък. Според съдебния лекар е умряла преди три дни, около девет или десет вечерта.

Премислям тази информация.

— Ако вземем предвид, че се е нуждаел от няколко часа, за да я изнасили и измъчва, вероятно е дошъл тук около седем. В такъв случай не са били заспали. Как е влязъл вътре?

Джеймс преглежда папката.

— Няма следи от влизане с взлом. Или го е пуснала, или той е успял да влезе по някакъв начин. — Намръщва се. — Наперен шибаняк. Направил го е рано вечерта, когато всички са будни. Уверен е.

— Но как е успял да влезе? — Двамата се гледаме и се чудим.

Дъжд, дъжд, махай се оттук…

— Да започнем с дневната — казва Джеймс.

Автоматична стрелба, дум-дум-дум.

Излизаме от спалнята и тръгваме по коридора, докато не се озоваваме в антрето. Джеймс оглежда наоколо. Очите му спират своите странствания и застиват.

— Чакай. — Отива до спалнята на Ани и се връща с папката в ръка. Подава ми една снимка. — Ето как.

Снимката е на антрето, от вътрешната страна на вратата. Виждам какво иска да видя: три плика лежат на килима. Кимам.