Коди Макфейден - Човекът сянка

Не съм плакала истински за Ани, когато научих за смъртта ѝ. Сега плача и осъзнавам, че през цялото време съм плакала.

Сълзите ми са тихи реки, които текат по бузите ми. Те жалят смъртта на единствения друг човек освен Мат, който ме познаваше толкова добре. Сама съм на този свят. Нямам никакви корени, не мога повече.

Ани, мисля си — въобще не заслужаваш това.

Не трия сълзите си. Не съм засрамена от тях. Те са смислени.

Видеото свършва, но никой не продумва.

— Пусни го отново — нареждам аз.

Пусни го отново, защото има дракон вътре в мен и тя се пробужда.

Искам да се пробуди и да е гневна.

Нека си изясним нещо — казва Алън. — Убиецът не само че е заснел това видео, но е седнал и го е обработил?

Лио кима с глава.

— Аха. Но не на този компютър. Харддискът не е достатъчно голям, а и няма софтуер за обработка. Вероятно е носил лаптоп със себе си.

Алън подсвирва.

— Този е студенокръвен, Смоуки. Това означава, че просто е седнал и е обработил видеото, докато приятелката ти е лежала мъртва, а Бони е гледала. Или по-лошо.

Никой не споменава сълзите ми. Чувствам се празна, но съм излязла от вцепенението. Отговарям.

— Студенокръвен, организиран, компетентен, технически грамотен — определено е талант.

— Какво имаш предвид? — пита Лио.

Поглеждам го.

— Прекосил е границата между човека и чудовището и никога няма да се върне обратно. Обожава това, което прави. То го кара да се чувства жив. Ако обожаваш нещо, не го правиш само веднъж.

Хлапето ме поглежда, концепцията ми го ужасява.

— Сега какво следва?

— Всички ще се разкарате и ще доведем Джеймс тук.

Чувам собствения си глас, докато изричам тези думи, и усещам хладината в него. Я виж ти, мисля си. Започва се. Все още го имам в мен. Какво ще кажеш за това, а?

Чарли и Лио са объркани. Алън ме разбира. Усмихва се, макар че усмивката му не е от истинските.

— Просто двамата с Джеймс се нуждаят от малко пространство. Ние си имаме достатъчно работа за вършене. Искаш ли да звънна на Джеймс и на съдебния лекар? — пита ме той.

— А-ха… — Отговорът ми е някак си далечен и разсеян. Едва осъзнавам, че колегите ми напускат апартамента. Умът ми е огромно отворено пространство в момента. Погледът ми е някъде в далечината.

Защото черният влак идва.

Чувам го там, в далечината, тъдъ-тъдъ, тъдъ-тъдъ, издиша пушек, зъби се насреща ми — чудовище, сътворено от жега и сенки.

Сблъсках се с черния влак (така го наричам аз) по време на първия ми случай. Трудно ми е да го опиша какво представлява. Влакът на живота върви по релсите на нормалното и реалното. Той тръгва от гарата на живота и последната му спирка е гарата на смъртта. Изпълнен е със смях и сълзи, трудности и успехи. Пътниците му не са перфектни, но дават всичко от себе си.

Черният влак е различен.

Черният влак се движи по релси, направени от хрущящи, смачкани неща. Той е влакът, на който хора като Джак-младши се возят. Задвижван е от убийства, секс и писъци. Прилича на голяма, черна, кръвопиеща змия с колела. Ако скочиш от влака на живота и побегнеш през гората, ще намериш черния влак. Можеш да вървиш до релсите му, да бягаш до него, когато преминава, и да зърнеш жалката картинка във всеки един от вагоните му. Качи се на борда, разходи се покрай труповете му, покрай шепотите и костите, и ще стигнеш до кондуктора. Той е чудовището, което преследваш, и има много лица. Може да бъде нисък и плешив четиридесетгодишен мъж. Или пък висок, млад и рус. Понякога, но рядко, може да е тя. На черния влак виждаш кондуктора в истинската му форма, виждаш го под фалшивите му усмивки и костюма от три части. Взираш се в мрака и в този момент, ако погледнеш, без да мигаш, ще разбереш.

Убийците, които аз преследвам, не са тихи и усмихнати отвътре. Всяка клетка в тялото им представлява един безкраен, вечен писък. Те говорят бързо, а очите им са ококорени, зли и кървави. Те са създания, които мастурбират, докато ядат човешка плът, които грачат от екстаз, докато се мажат с мозък и екскременти. Душите им не вървят: те се влачат, гърчат се и пълзят.

Черният влак е мястото, на което махам маската на убиеца в ума си. Мястото, на което поглеждам и не извръщам поглед. Мястото, на което не отстъпвам назад, не си търся извинения или причини, а приемам. Да, очите му са пълни с личинки. Да, той пие сълзите на убитите деца. Да, тук има само убийство.

— Интересно — беше отбелязал доктор Хилстед по време на един от сеансите ни, след като му разказах за черния влак. — Интересно ми е — и определено ме безпокои — нещо, Смоуки. Веднъж качила се на влака, какво те спира да не останеш завинаги на него? Какво те спира да не станеш самата ти кондукторът?