Коди Макфейден - Човекът сянка

Хлапето кима. Чувства се засрамено.

— Грешиш. Виж, проблемът е, че си гледал прекалено много филми и си чел прекалено много книги. Те ти създават грешна представа за нас. Според тях едно ченге трябва да е кораво, когато се сблъска с трупове и насилие, и ти си мислиш, че трябва да кажеш нещо остроумно, докато си ръфаш сандвича с шунка, и че нищо не може да те трогне. Нали?

— Предполагам.

— Смяташ, че ако не си такъв, то тогава си женчо и трябва да се засрамиш пред старите кучета. Мамка му, вероятно си мислиш, че щом си повърнал, не ставаш за тази работа. — Алън се обръща и ни поглежда. — На колко местопрестъпления си бил, преди да спре да ти се повдига, Чарли?

— Три. Не, на четири.

Лио вдига глава при тези думи.

— Ами ти, Смоуки?

— Със сигурност на повече от едно.

Алън отново се обръща към Лио.

— При мен нещата се оправиха след четвъртото. Дори Кали е повръщала, макар че няма да си признае, ако я попиташ, тъй като е кралицата на бала. — Големият мъж присвива очи пред хлапето. — Синко, нищо в живота не може да те подготви за това. Абсолютно нищо. Няма значение колко снимки си видял или колко досиета си прочел. Истинската смърт е напълно различна игра.

Лио поглежда Алън и аз разпознавам този поглед. Изпълнен е с уважение, дори с боготворене, това е поглед, с който един ученик гледа учителя си.

— Благодаря.

— Няма проблем. — Двамата стават.

— Готов ли си да ме запознаеш със ситуацията, агент Карнс? — Преправям гласа си, искам да е малко по-груб. Той има нужда от това.

— Да, госпожо.

Цветът отново се завръща в лицето на Лио, който вече изглежда малко по-решителен. За мен просто е млад. Карнс е бебе, което за първи път се сблъсква със смъртта, и е принуден бързо да порасне. Добре дошъл в клуба.

— Давай тогава.

Гласът му е спокоен, докато говори:

— Дойдох и пуснах основните проверки на компютъра, за да се уверя, че няма заложени капани или вируси. След това направих онова, което правите винаги — потърсих последния променен файл. Оказа се текстови със заглавие прочететемефедерални.

— Наистина?

— Да. Отворих го. Съдържаше едно-единствено изречение: Провери джоба на синьото яке. Не видях никакво синьо яке, но погледнах в гардероба. Там наистина имаше такова, в чийто джоб намерих компактдиск.

— Реши да го гледаш. Няма проблем. Бих направила същото нещо.

Хлапето продължава окуражено:

— Когато направиш диск, обикновено го озаглавяваш. Щом видях заглавието на този, веднага се заинтересовах. — Преглъща. — То гласеше: Смъртта на Ани.

Чарли се намръщва.

— Кучи син. Джени ще е много ядосана, че сме пропуснали това.

— Продължавай — приканвам Лио.

— Проверих какви файлове бяха записани на диска. Имаше само един. Видео с високо качество и висока резолюция. В интерес на истината, запълва почти целия диск. — Преглъща отново. Бледият цвят започва да се завръща на лицето му. — Отворих файла и на екрана се появи плейър. Видеото беше… — Поклаща глава и се опитва да се вземе в ръце. — Съжалявам. Убиецът е направил това видео. Не е запис от начало до край — подобен би бил прекалено голям, за да се побере само на един диск заради размера си… по-скоро е… монтаж.

— На убийството на Ани. — Изричам отговора вместо него; знам, че той не иска да го казва.

— Да. То е… неописуемо. Не исках да го гледам, но не можех да се спра. Тогава започнах да повръщам, а после ти се обади. Излязох от апартамента и ви изчаках навън.

— Не си повръщал в спалнята, нали? — пита Чарли.

— Успях да стигна до банята.

Алън го потупва по гърба с една от огромните си ръце. Ако Лио имаше протези в устата, щяха да изхвърчат от нея.

— Виждаш ли? Ставаш за тази работа, Лио — успял си да мислиш с главата си. Това е добре.

Хлапето се усмихва глуповато.

— Да вървим да видим за какво става въпрос — казвам аз. — Лио, не е нужно да си с нас, ако не искаш. Сериозна съм.

Той ме поглежда със сериозен поглед. Очите му са изненадващо зрели. На мига осъзнавам какво си мисли. Знае, че Ани ми е била приятелка. Смята, че ако аз мога да гледам как умира, то всеки би трябвало да е способен на това. Почти мога да чуя мислите му. Очите му потвърждават подозренията ми — стават някак си силни. Той поклаща уверено глава.

— Не, госпожо. Компютрите са моя работа. Смятам да си я свърша.

Обикновено в такива моменти се подкрепяме по един-единствен начин — не правим нищо.

— Добре. Води ни.

Лио отваря вратата на апартамента и всички влизаме вътре. Не се е променил много от последния път, в който го видях. Разполага с три спални, две бани, голяма дневна и страхотна кухня. Най-невероятното е, че Ани е навсякъде. Тя живее чрез декора, чрез същността на мястото. Синьото беше любимият ѝ цвят — виждам го в завесите, в синята ваза, в снимката с широкото синьо небе. Домът е шикозен, някак си непринуден, без излишните глезотии и преструвки. Всичко е в тон, но не и по онзи раздразнителен начин ала „имам психично разстройство“. Апартаментът е урок по премерена красота. И създава приятно усещане.