Коди Макфейден - Човекът сянка

Ани имаше тази дарба. Успяваше да е модерна, без да си дава много зор. Получаваше ѝ се във всичко, като се започнеше от дрехите, които носеше, до часовника на ръката ѝ. Винаги беше стилна, без да е арогантна или надута. Беше елегантна, без да се самоизтъква. За нея това беше инстинкт, доказателство за вътрешната ѝ красота. Не правеше избори на база чуждото мнение, правеше ги, защото така ѝ харесваше. Смяташе решенията си за правилни. За редни. Апартаментът ѝ е отражение на всичко това. Той е покрит с призрачната прах от душата на Ани.

Улавям и друго присъствие.

— Подушваш ли го? — пита Алън. — Какво е това?

— Парфюм и кръв — измърморвам аз.

— Компютърът е насам — съобщава Лио и ни води към спалнята.

Хармонията е умряла тук. Мястото, на което си е свършил работата. Мястото, на което съзнателно е поругал несъзнателната ѝ красота. Искал е да създаде дисонанс. Да пречупи спокойствието. Да унищожи нещо прекрасно.

Килимът е изцапан с кръв. Улавям силната, гнила миризма на разложение, примесена с парфюма на Ани. Двете противоположности: мирисът на живот и вонята на смърт. Масата е преобърната, а лампата е премазана. Стените са надрани и цялата стая изглежда някак си повредена. Убиецът я е изнасилил с присъствието си.

Лио сяда пред компютъра. Мисля си за Ани.

— Давай — нареждам му аз.

Лио пребледнява. Размърдва мишката и кликва два пъти върху един файл. Плейърът изпълва екрана и видеото започва. Сърцето ми едва не спира, когато виждам Ани.

Тя е чисто гола и закопчана с белезници за леглото. В гърлото ми се надига жлъчка, защото се сещам за Джоузеф Сандс. Изгонвам го от главата си.

Убиецът е облечен в черно. Лицето му е прикрито от маска.

— Това да не е някакъв шибан нинджа костюм? — избоботва Алън и поклаща глава от отвращение. — Господи. Всичко това е някаква шибана шега за него.

Дарбата ми на ловец се активира автоматично. Убиецът изглежда висок около метър и осемдесет. Видимо е във форма — нещо средно между мускулеста и жилеста фигура. От откритата кожа около очите му мога да заявя, че е бял.

Чакам го да заговори. Технологиите за гласово разпознаване се развиха много и това може да е ключов момент в разследването. Убиецът изчезва от записа за момент. Чувам го как тършува нещо. Когато се връща обратно пред камерата, поглежда право към нея и аз имам усещането — от бръчките около очите му, че се смее зад маската си. Вдига ръка и започва да отброява с пръсти, 1, 2, 1, 2, 3, 4 …

Тръгва музика. Тя заглушава всички останали звуци. Отнема ми само момент, за да позная песента. Прилошава ми. Почти.

— Господи — прошепва Чарли, — това „Ролинг Стоунс“ ли са?

— Аха. „Дай ми подслон“ [11] Gimme Shelter , 1969 г. — Бел. ред. — отговаря Алън. Гласът му е изпълнен с гняв. — За този шибаняк всичко е голям майтап. Пуска си малко музика за настроение .

Песента е доста усилена. Когато набира скорост, убиецът започва да танцува. В едната си ръка държи нож. Танцува за Ани и за камерата. Танцът му е френетичен и ненормален, но е в такт. Лудост с ритъм.

— Изна-а-силване, убийство…

Затова е избрал тази песен. Това е послание. То отразява мнението ми от по-рано. Той постоянно ще бъде с една крачка пред нас. Затварям очи за момент, след като виждам на видеото, че Ани също е осъзнала това. Виждам го в очите ѝ. Ужас, примесен с безнадеждност.

Убиецът спира да танцува, макар че продължава да се извива в такт. Движенията му изглеждат някак си несъзнателни. Като да си тактуваш на някоя песен, без да усетиш, че го правиш. Той стои до леглото и не отмества поглед от Ани. Изглежда хипнотизиран. Приятелката ми се бори. Не мога да я чуя заради музиката, но съм сигурна, че пищи под парцала в устата си. Убиецът поглежда още веднъж към камерата, след което се навежда с ножа.

Останалото е точно както Лио го описа. Монтаж. Кадри от мъчението, изнасилването, ужаса на Ани. Използва ножа върху нея и съвсем не бърза. Обича да реже бавно и дълго. Докосва я навсякъде с острието. Изтръпвам на всеки нов кадър. Цялото ми тяло се тресе, сякаш съм ударена от акумулатор на кола. Кадър, шок, разтърсване, Ани е измъчвана. Кадър, шок, разтърсване, Ани е изнасилена. Кадър, шок, разтърсване, той реже, той реже, той реже, мили боже, той няма намерение да спре да реже. Очите ѝ са изпълнени с агония, изпълнени са с ужас и се изпразват, и пак се изпълват, докато просто не се вторачва в нищото. Все още е жива, но вече я няма. Убиецът е щастлив, екзалтиран. Танцува дъждовния танц, но дъждът е от кръв. Наблюдавам как приятелката ми умира. Смъртта ѝ е бавна, ужасна и лишена от достойнство. Когато извергът приключва, тя отдавна си е заминала от този свят и прилича на изкормена риба. Наблюдавам я как умира — жената, която съм прегръщала като дете, жената, с която израснах и която обичах. Имам чувството, че се връщам в онова легло и наблюдавам смъртта на Мат.