Коди Макфейден - Човекът сянка

Трябваше да се усмихна.

— Ако го виждаш — ако наистина го виждаш, тогава няма такава опасност. Можеш да разбереш, че не си такъв. И никога няма да станеш. — Извърнах се, за да го погледна в очите. — Ако наистина махнеш маската на кондуктора, осъзнаваш, че той не е нормален. Той е отклонение, съвсем различен вид.

Доктор Хилстед кимна и ми се усмихна в отговор. От погледа му виждах, че не е убеден.

Онова, което не му казах, е, че проблемът не беше да се превърнеш в кондуктора. Проблемът беше да спреш да го виждаш без маската. Понякога това отнема месеци, изпълнени с кошмари и ледена пот. Най-трудното за Мат бяха тихите кътчета на съзнанието ми, затворените стаи, в които не можеше да дойде с мен.

Това е цената, която трябва да платиш, за да се возиш на черния влак. Част от теб става олицетворение на самотата, в която другите хора не могат да пристъпят. Част от теб остава самотна завинаги.

Докато стоя тук, в апартамента на Ани, усещам как черният влак лети с бясна скорост към мен. Когато дойде, независимо дали само ще наблюдавам как минава, или ще обхождам вагоните му, не мога да търпя други около мен. Превръщам се в резервирано и студено създание… в нещо неприятно. Както във всяко правило и тук има изключения. Някой, който също разбира влака.

Като Джеймс. Колкото и други недостатъци да има, колкото и голям задник да е, той притежава същата дарба. Може да вижда кондуктора и да се качи на влака.

Ако се опитам да премахна всички метафори, черният влак е място за повишено съблюдаване, създадено от временната емпатия със злото.

Също така е много неприятно.

Оглеждам стаята, искам да я попия. Мога да усетя убиеца, да го подуша. Трябва да успея да го вкуся, да го чуя. Вместо да го отблъсквам, трябва да го привлека. Като любовница.

Точно това не споделих на доктор Хилстед. Не мисля, че някога бих го сторила. Тази интимност не е само притеснителна, тя е като наркотик. Вълнуваща е. Той преследва всичко. Аз преследвам само него. Подозирам обаче, че жаждата ми за кръв е също толкова силна, колкото и неговата.

Той е бил тук, тук трябва да съм и аз. Трябва да го намеря и да се придържам колкото се може по-близо до сенките, личинките и писъците му.

Първото нещо, което усещам, винаги е едно и също. Вълнението му от престъпването на чуждото владение. Човешките същества се делят, създават пространства, които да нарекат свои. Съгласяват се помежду си да уважават собствеността си. Това е първично, дори първобитно. Твоят дом е твой дом. Веднъж затвориш ли вратата му, получаваш своето лично пространство и възможност да свалиш лицето, което носиш пред света. Другите човешки същества идват само ако са поканени. Те уважават това, защото желаят същото в замяна.

Първото нещо, което правят чудовищата и което ги възбужда, е да преминат тази линия. Те надничат през прозорците ти. Следят те през деня, наблюдават те. Може би дори влизат в дома ти, докато те няма, и пристъпват в личните ти места, отриват се в личните ти вещи. Те нахлуват.

Унищожаването на другите е техният афродизиак.

Помня един разпит на едно от чудовищата, които някога залових. Жертвите му бяха малки момиченца. Някои бяха на пет, други на шест, но не и по-големи. Видях техни снимки отпреди — с панделки в косите и сияйни усмивки. Видях техни снимки и след — изнасилени, измъчвани, убити. Мънички трупчета, които щяха да пищят за вечни времена. Тъкмо приключих и смятах да си тръгвам от стаята за разпити, когато ми хрумна един въпрос. Обърнах се към него.

— Защо тях? — попитах го. — Защо малки момиченца?

Той ми се усмихна. Голяма, широка, хелоуинска усмивка. Очите му представляваха два греещи, празни кладенеца.

— Защото това беше най-лошото, за което успях да се сетя, сладурче. А колкото по-лошо… — чудовището облиза устните си — толкова по-добре. — Затвори празните си очи и заклати глава като в транс. — Малките… БОЖЕ… толкова е сладко да ги нараниш!

Яростта подхранва тази нужда. Не раздразнението, а пълноценната, огнена ярост. Постоянният, буен пламък, който никога не умира. Чувствам го тук, в апартамента на Ани. Обмислил е всичко и е унищожавал в яростта си. Бил е извън контрол.

Подобна ярост се ражда от краен садизъм, на който повечето са били жертви като деца. Побоища, мъчения, содомия, изнасилвания. Голяма част от тези чудовища са направени такива от своите родители франкенщайни. Извратените създават деца по свой образ и подобие. Умъртвяват душите им и ги изпращат по света да правят същото и с другите.