Коди Макфейден - Човекът сянка

— Откъде знаеш? — изръмжавам аз. Главата ми се килва назад от силата на контракцията и аз започвам да ругая както никога досега — светотатствени, ужасни думи, които биха накарали и най-грубия рокер да се изчерви. В помещението мирише на кръвта и на пръдните, които съм изпуснала, докато се напъвам. Няма никаква красота във всичко това и ми се иска да избия всички. Болката и напрежението се усилват — нещо, което не съм смятала, че е възможно. Имам чувството, че главата ми се върти, и аз ругая ужасно.

— Напъни още веднъж, Смоуки — казва доктор Чалмърс измежду краката ми, все още е спокоен в разгара на тази буря.

Следва мляскащ, всмукващ звук, болка, напрежение и… тя излиза. Дъщеря ми се появява на белия свят и първите думи, които чува, са моите проклятия. Настъпва мълчание, режещ звук и нещо, което изгонва болката и гнева. Нещо, което кара времето да спре. Чувам плача на дъщеря си. Звучи също толкова разгневена, колкото бях аз допреди малко. Това е най-прекрасното нещо, което някога съм чувала, най-красивата музика, най-невероятното чудо, което досега дори не съм можела да си представя. Премазана съм, имам чувството, че сърцето ми ще спре да бие. Чувам плача на детето си, поглеждам съпруга си и започвам да плача.

— Здраво момиченце — съобщава доктор Чалмърс и се навежда, за да може сестрата да изчисти Алекса и да я повие. Изглежда потен, изморен и щастлив. Обичам този човек, когото само допреди малко исках да ударя. Той беше част от това и съм му благодарна, макар да не мога да спра да плача и да ми е трудно да намеря правилните думи.

Алекса се роди малко след полунощ насред кръв, болка и ругатни. Това е нещо, което получаваш рядко в живота — момент на съвършенство.

Алекса умря малко след полунощ и се върна в утробата на мрака, от която никога повече няма да се прероди.

Съвземам се, опитвам се да си поема въздух, треса се цялата и плача. Все още съм в болничната стая. Джени се е надвесила над мен. Изглежда обезпокоена.

— Смоуки! Добре ли си?

Устата ми е като от гума. Бузите ми щипят от солените ми сълзи. Чувствам се унижена. Поглеждам към вратата на стаята. Джени поклаща глава.

— Никой друг не е идвал. Макар че ако не се беше съвзела, щях да повикам някого.

Поемам си въздух. Паниката не ме е напуснала напълно.

— Благодаря ти. — Изправям се до седнало положение на пода и се хващам за главата. — Съжалявам, Джени. Не знаех, че ще се случи така.

Детективът мълчи. За момент не изглежда толкова силна, колкото е в действителност, и като че ли в погледа ѝ забелязвам тъга.

— Не се тревожи.

Това са единствените думи, които произнася. Стоя и поемам дълбоки глътки въздух, докато дишането ми не се успокоява. Тогава забелязвам нещо. Точно както в съня болката изведнъж намалява.

Бони е извърнала глава и ме гледа. Една-единствена сълза се търкулва по бузата ѝ. Ставам, отивам до леглото ѝ и взимам ръката ѝ в своята.

— Здравей, скъпа — прошепвам аз.

Тя не отговаря и аз не казвам нищо повече. Просто се гледаме една друга и оставяме сълзите да се стичат по бузите ни. В крайна сметка точно за това са те. Чрез тях душата кърви.

Жителите на Сан Франциско шофират по същия начин като тези на Ню Йорк: безскрупулни са. Трафикът е средно натоварен и Джени се е съсредоточила върху ожесточената война с останалите превозни средства, докато се връщаме към участъка. Симфония от клаксони и псувни изпълва въздуха. Натъпкала съм пръст в едното си ухо, за да мога да чувам Кали, докато говоря с нея по телефона.

— Как върви с криминолозите?

— Добри са, сладкишче. Много добри. Преглеждам всичко щателно, но мисля, че са покрили всяка една база.

— Доколкото разбирам, не са открили нищо.

— Бил е внимателен.

— Да. — Усещам чукащата на вратата депресия, но я отпращам. — Чу ли се с останалите? Нещо от Деймиън?

— Нямах време.

— Почти стигнахме до участъка. Продължавай в същия дух. Ще проверя останалите.

Кали остава мълчалива за момент.

— Как е детето, Смоуки?

Как е детето? Ще ми се да имах отговор на този въпрос. Нямам и не искам да говоря за това сега.

— В лошо състояние.

Прекратявам разговора, преди да успее да каже нещо, и се заглеждам през прозореца, докато пътуваме из града. Сан Франциско представлява лабиринт от стръмни хълмове и еднопосочни улици, агресивни шофьори и тролеи. Въпреки това притежава красота, на която винаги съм се възхищавала. Той е смесица от интелигенти и декаденти, които са се насочили с бясна скорост към смъртта или успеха. Това вече не ми се струва толкова уникално. Просто още едно място, на което се извършва „убийството“. Това е общото при него. Може да се случи на Северния полюс или на Екватора. Може да бъде извършено от мъже и жени, от млади и стари. Жертвите могат да бъдат праведни или грешници. Убийството е навсякъде и неговото име е легион. Изпълнена съм с мрак. Не със светлина или полумрак, а само с плътен, солиден мрак.