Коди Макфейден - Човекът сянка

Подушвам миризмата на болницата и потръпвам.

— Това е стаята — казва Джени.

Ченгето пред вратата е бдително. Иска да види документите ми, макар че съм с Джени. Одобрявам.

— Имала ли е някакви други посетители? — пита детективът.

Мъжът поклаща глава.

— Не. Спокойно е.

— Не пускай никого, докато сме вътре, Джим. Не ми пука кой може да е, ясно?

— Както кажеш, детектив.

Полицаят сяда отново на стола си и разгръща някакъв вестник. Ние влизаме.

Главата ми се замайва в момента, в който пристъпвам прага и виждам неподвижното тяло на Бони. Тя не спи, очите ѝ са отворени. Въпреки това не помръдва при влизането ни. Тя е малка, слабичка, смалена още повече както от болничното легло, така и от случилото се. Изумена съм колко много прилича на Ани. Същата руса коса, същият обърнат нагоре нос и кобалтово сини очи. След още няколко години ще се превърне в близначка на момичето, което някога държах в прегръдките си в тоалетната на гимназията. Осъзнавам, че съм затаила дъх. Издишам и тръгвам към нея.

Не е включена на системи. Докато идвахме насам, Джени ми обясни, че прегледът ѝ не е показал да е била изнасилена, нито някакви други сериозни наранявания. Част от мен е благодарна за това, но съм наясно, че раните ѝ са много по-дълбоки. Те са отворени и кървящи и никой доктор не може да ги зашие. Психическите наранявания се лекуват далеч по-трудно от физическите.

— Бони? — заговарям с нежен, внимателен глас. Помня, че някъде четох, че хората в кома могат да ни чуват и как това помага. Настоящото положение е доста близко до подобно състояние. — Аз съм Смоуки. Двете с майка ти бяхме най-добри приятелки. Аз съм кръстницата ти.

Никакъв отговор. Тези очи само се взират в тавана. Виждат нещо друго. Може би нищо. Приближавам се до леглото. Колебая се, преди да взема малката ѝ ръчичка в своята. Завива ми се свят при допира на меката ѝ кожа. Това е ръката на дете, символът на онова, което защитаваме, обичаме и ценим. Държала съм ръката на дъщеря си много пъти и една празнина се отваря в мен. Заговарям на Бони, макар да не осъзнавам думите, докато не излизат от устата ми. Джени стои настрани мълчалива. Едва я забелязвам. Говоря тихо и честно, сякаш се моля.

— Скъпа, искам да знаеш, че съм тук, за да намеря мъжа, който стори това на теб и на майка ти. Такава ми е работата. Искам да си наясно, че знам как се чувстваш. Знам колко много те боли. Може би ти се иска да умреш. — Една сълза се търкулва по бузата ми. — Преди шест месеца един лош човек отне съпруга и дъщеря ми. Той ме нарани. Доста дълго време исках да сторя това, което ти се иска в момента. Исках просто да се скрия вътре в себе си и да изчезна. — Млъквам за момент, поемам си дълбоко въздух и стискам ръката ѝ. — Просто исках да ти кажа, че те разбирам. Стой там, колкото е необходимо. Когато си готова да излезеш, няма да си сама. Аз ще съм тук. Ще се погрижа за теб. — Сълзите ми се леят, но не ми пука. — Обичах майка ти, миличка. Много я обичах. Ще ми се двете с нея да прекарвахме повече време заедно. Ще ми се да те бях виждала по-често. — Усмихвам се накриво през сълзите си. — Ще ми се двете с Алекса да се познавахте. Мисля, че щяхте да се харесате.

Още повече ми се завива свят. Сълзите ми като че ли нямат край. Понякога тъгата е такава. Като вода, която търси да запълни някоя пролука. Образите на Алекса и Ани се преследват в главата ми в някаква ненормална светлинна дисхармония. Имам на разположение само секунда, за да осъзная какво се случва. Припадам.

И пада мрак.

Това е вторият сън, който е прекрасен.

Намирам се в болницата, напът да раждам. Сериозно обмислям да убия Мат за това, че съм в подобно положение. Чувствам се като разсечена на две, цялата съм плувнала в пот, грухтя като прасе и всичко това между писъците, причинени от болката.

Вътре в мен се намира човешко същество, което се опитва да излезе навън. Хич не ми се струва поетично, чувството е като да се напъваш да изсереш топка за боулинг. Забравила съм за всички думи колко е красиво да родиш дете, искам това чудо вън от мен — обичам го мразя го обичам го — и всичко това е изразено в писъците и проклятията ми.

Гласът на доктора ми е спокоен и ми се приисква да му размажа тъпата плешива тиква.

— Браво, Смоуки, главата на бебето се е подала! Още няколко напъвания и ще излезе. Хайде, давай.

— Да ти го начукам! — крещя аз и напъвам. Доктор Чалмърс дори не ме поглежда. Той изражда деца от доста дълго време.

— Справяш се чудесно, скъпа — казва Мат. Хванал ме е за ръката и една перверзна част от мен се надява да му натроша костите, докато се превърнат в прах.