Коди Макфейден - Човекът сянка

— Разбирам. Мисля, че имаме напредък, Джени. — Гласът ми е спокоен и тих. Тя ми позволява да я отведа до „тогава“ и аз не искам да я отдалечавам от този момент. — Да преминем напред. Да прескочим до момента, в който се озоваваш пред вратата на апартамента на Ани.

Джени присвива очи към нещо, което не мога да видя.

— Тя е бяла. Помня, че си помислих, че това е най-бялата врата, която съм виждала. Това ме накара да се почувствам празна. Цинична.

— В какъв смисъл?

Тя ме поглежда с очите на старица.

— Защото знам, че всичко това е лъжа. Този изключително бял цвят. Пълни глупости. Усещам го чак с червата си. Онова, което се намираше зад онази врата, не беше бяло, съвсем не беше. То щеше да е мрачно, загнило и грозно.

Заливат ме ледени тръпки. Един вид емоционално дежавю. Изпитвала съм това, което описва.

— Продължавай.

— Чукаме на вратата и произнасяме името ѝ. Нищо. Тихо е. — Намръщва се. — Знаеш ли кое беше много странно?

— Кое?

— Никой не се появи, за да види какво става. Имам предвид, че чукахме здравата. Вдигнахме цялата сграда на главата си. Но никой не излезе. Мисля, че не е познавала съседите си. Или просто не са били близки.

Джени въздиша.

— Както и да е. С Чарли се поглеждаме, след което кимаме на униформените. Всички вадим оръжията си. — Захапва устната си. — Имах много лошо предчувствие. Някаква топка подскачаше в стомаха ми. Усещах, че и другите се чувстват по същия начин. Подушвах го. Пот и адреналин. Накъсано дишане.

— Изплашена ли беше? — питам я.

За момент не получавам отговор.

— Да. Бях изплашена. От онова, което бяхме напът да намерим. — Намръщва се насреща ми. — Искаш ли да ти кажа нещо странно? Винаги се страхувам, преди да отида на местопрестъпление. Работя в отдел „Убийства“ от повече от десет години и съм виждала всичко, но всеки път се страхувам.

— Продължавай.

— Опитах дръжката на вратата и се оказа, че е отключено. Отново погледнах колегите си и я отворих… широко. Оръжията ни бяха извадени и готови за действие.

Сменям перспективата.

— Какво мислиш, че е първото нещо, което забелязва Чарли?

— Миризмата. Трябва да е била тя. Миришеше и беше тъмно. Всички лампи бяха изключени освен онази в спалнята. — Джени потръпва, но не го осъзнава. — Вратата към спалнята се виждаше от мястото, на което се намирахме. Беше надолу по коридора, почти срещу входната врата. Целият апартамент беше потънал в мрак, само вратата на спалнята като че ли беше… очертана от светлина. — Прокарва ръка през косата си. — Напомни ми за страховете ми от детството — за чудовищата в гардероба. За нещата, които дращят отвътре и искат за излязат. Чувството беше ужасно.

— Разкажи ми за миризмата.

Джени се намръщва.

— Парфюм и кръв. На това миришеше. Миризмата на парфюм беше по-силна, но можехме да усетим кръвта някъде там. Тежка и металическа. Едва доловима, но някак си… силна. Обезпокоителна. Като нещо, което виждаш с периферното си зрение.

Оставям това засега.

— После?

— Следвахме рутината. Уведомихме за присъствието си, претърсихме дневната и кухнята. Използвахме фенерчета, защото не исках никой да пипа нищо.

— Това е добре. — Кимам окуражително.

— След това сторихме логичното — насочихме се към вратата на спалнята. — Джени спира и ме поглежда. — Казах на Чарли да си сложи ръкавици, преди да влезем, Смоуки.

Намеква ми, че е знаела, че е усещала, че убийството се е намирало зад тази врата. Знаела е, че ще си има работа с улики, а не с оцелели.

— Помня, че погледнах дръжката. Не исках да отварям. Не исках да видя какво има там. Не исках.

— Продължавай.

— Чарли отвори вратата. Не беше заключена. Изпитахме леки затруднения, защото под нея имаше кърпа.

— Кърпа?

— Напоена с парфюм. Убиецът я беше оставил, за да прикрие вонята на разлагащия се труп на приятелката ти. Не е искал някой да я усети, преди да е готов.

Част от мен иска да спре да слуша. Иска да стана, да изляза от това кафене, да се кача в самолета и да се прибера у дома. Желанието да сторя това е премазващо. Потискам го.

— А след това? — приканвам я.

Джени остава мълчалива за момент и просто се взира в нищото. Когато заговаря отново, гласът ѝ е равен и празен.

— Удари ни с всичка сила. Мисля, че е искал точно това. Леглото беше преместено, за да е успоредно на вратата. За да видим всичко, когато я отворим. За да подушим всичко. — Поклаща глава. — Помня, че си помислих за изключително бялата предна врата. Това така ме подразни . Дойде ми в повече. Мисля, че стояхме неподвижни около минута. Просто гледахме. Първи се опомни Чарли — и забеляза, че Бони е още жива. — Спира да говори, погледът ѝ се е отнесъл в онзи момент. Изчаквам я. — Тя премигна, това си спомням. Бузата ѝ беше опряна в лицето на мъртвата ѝ майка. Самата тя също изглеждаше мъртва. В началото си помислихме, че е. Тогава тя мигна. Чарли започна да ругае и… — прехапва устна — да плаче. Но това да си остане между нас и униформените ни колеги, става ли?