Коди Макфейден - Човекът сянка

— Аха. Каза: „С детектив Чанг ли разговарям?“. Аз отговорих с да. „Имате имейл“, каза ми той, но не се засмя. Това беше едно от нещата, които ми направиха впечатление. Не се възползва от шанса си за мелодрама. Просто изрече фактите. Попитах кой се обажда и той отговори: „Някой е мъртъв. Смоуки Барет я познава. Имате имейл“. След което затвори.

— Нещо друго?

— Не.

— Хм. Знаем ли откъде е направено обаждането?

— От уличен телефон в Лос Анджелис.

Ушите ми се наострят.

— Лос Анджелис? — Обмислям всичко наново. — Може би затова е имал нужда от три дни. Или е пътешественик, или наистина е от Лос Анджелис.

— Или просто се опитва да ни обърка. Ако е от Лос Анджелис, бих предположила, че е дошъл тук специално за Ани. — Лицето на Джени е измъчено и изпълнено с неприязън, докато изрича тези думи. Знам защо.

— Което означава, че аз съм онази, чието внимание се опитва да привлече. — Вече съм приела подобна вероятност — по-скоро възможност, макар че все още не съм се изправила пред нея емоционално. Не съм се сблъскала категорично с факта, че Ани може да е мъртва не само заради заниманията си, но и заради факта, че ми е приятелка.

— Да. Но да не забравяме, че това е само предположение. Както и да е, проверих си пощата и…

Прекъсвам я:

— Откъде ти е изпратил имейла?

Джени ме поглежда, изпълнена е с колебание.

— От компютъра на приятелката ти, Смоуки. От нейния имейл адрес.

Отговорът ѝ възпламенява внезапна и неочаквана вълна от гняв в мен. Знам, че го е сторил не просто за да прикрие следите си, а за да покаже, че всичко, което е принадлежало на Ани, вече е негово.

— Продължавай.

— В имейла имаше името и адреса на Ани Кинг, както и четири прикачени файла. Три от тях бяха снимки на приятелката ти. Четвъртият — писмото до теб. В този момент взехме нещата на сериозно. В днешно време можеш да фалшифицираш всичко, особено снимки, но е като при бомбена заплаха — за всеки случай евакуираш хората. Затова двамата с партньора ми взехме с нас няколко униформени и отидохме на адреса. — Джени отпива от чая си. — Вратата не беше заключена и след като чукахме известно време, без никой да ни отговори, извадихме оръжията си и влязохме. Приятелката ти и дъщеря ѝ бяха на леглото в спалнята. Компютърът ѝ също беше там. — Поклаща глава, докато си спомня. — Картинката никак не беше приятна, Смоуки. Виждала си повече ужасии от мен — методични, преднамерени убийства, но не мисля, че щеше да приемеш нещата различно. Убиецът я беше изкормил, беше ѝ извадил вътрешностите и ги беше оставил отвън. Беше ѝ прерязал гърлото. Но най-лошото беше дъщерята.

— Бони.

— Да. Беше я завързал с лице към майка ѝ. Беше ги притиснал стомах в стомах и беше увил въже около двете, докато не я беше обездвижил напълно. Детето е било така цели три дни, Смоуки. Завързано за собствената си мъртва майка. Знаеш какво се случва с един труп за три дни. Климатикът не беше включен. Шибанякът беше счупил част от един от прозорците. Навсякъде имаше мухи.

Знам. Това, което приятелката ми разказва, е неописуемо.

— Детето е на десет години, вмирисано от отвратителната воня и цялото в мухи. Беше обърнало глава, за да може да облегне бузата си върху лицето на майка си. — Джени се намръщва и аз разбирам ужаса, който изпитва в този момент. Благодарна съм, толкова съм благодарна, че не съм била там. — Беше тиха. Не изрече нито дума, когато влязохме в стаята. Не и докато я отвързвахме. Представляваше вкочанено и вторачено създание. Не отговаряше на въпросите. Беше дехидратирана. Веднага повикахме линейка и я изпратих с един от полицаите. Физически е добре. Също така съм поставила охрана пред вратата ѝ за всеки случай. Осигурила съм ѝ самостоятелна стая, между другото.

— Благодаря ти. Оценявам го. Наистина.

Джени маха с ръка и отпива от чая си. Изненадана съм да видя, че трепери. Наистина е дълбоко афектирана от спомена, макар че е една от най-силните жени, които познавам.

— Не е проронила и дума. Мислиш ли, че някога ще се справи с преживяното? Въобще някой може ли да го стори?

— Не знам. Винаги съм се изненадвала на силата на хората, но наистина не знам.

Джени ме поглежда преценяващо.

— Вероятно. — Млъква за миг, преди да продължи: — След като я качихме в линейката, отцепих мястото. Обадих се на криминолозите и им сритах здраво задниците. Може би малко повече, отколкото трябваше, но бях толкова… гневна. Дори не мога да ти опиша как се чувствах.

— Разбирам те.

— През това време се обадих на Алън и му разказах всичко. Та ето ни тук. Не разполагам с нищо повече. В самото начало сме, Смоуки. Събиране на улики. Нямах време да седна спокойно и да разгледам ситуацията.