Коди Макфейден - Човекът сянка

— Нека се върнем малко назад. Позволи ми да те преведа през всичко като свидетел.

— Добре.

— Ще го направим като КР.

— Става.

Под КР имам предвид „когнитивен разпит“. Спомените и показанията на свидетелите са най-големият ни кошмар. Хората виждат прекалено малко или въобще не помнят какво са видели заради травма или емоции. Могат да си спомнят неща, които не са се случили в действителност. Техниката когнитивен разпит се използва от доста дълго време и макар да има ясна методология, прилагането ѝ е истинско изкуство. Аз съм добра в нея. Кали е по-добра. Алън е истински майстор.

Основното в когнитивния разпит е просто да превеждаш свидетеля от началото на събитието до края отново и отново, което би довело до възстановяването на още спомени. Използват се три техники. Първата са обстоятелствата. Вместо да започваме от началото на събитието, можем да разгледаме предшестващите го събития, довели до него. Как е протекъл денят на свидетеля, какво му се е случило през него, какви житейски притеснения/радости/баналности са минали през главата му. Караме го да си спомни нормалното си ежедневие, предшестващо ненормалното събитие, което искаме да възпроизведе. Теорията е, че благодарение на това можем да включим събитието към обстоятелствата. Когато го свържем със спомените преди него, свидетелят е някак си по-склонен да се придвижи напред към събитието и така да си спомни повече подробности. Втората техника е да се промени последователността на спомените. Вместо да се започва от началото, може да се започне от края и да се върви в обратна посока. Или да се започне от средата. Това кара свидетеля да преразгледа всичко отново. Последната част от когнитивния разпит е промяна на перспективата. „Уха — бихте си казали. — Чудя се как ли ще изглежда това за човека, който стои до вратата?“ Така се променят възприятията за събитието на свидетеля и могат да се появят още факти.

С човек като Джени, която е опитен детектив с чудесна памет, когнитивният разпит може да бъде много, много ефикасен.

— Късен следобед е — започвам аз. — Ти си в офиса си и…?

Тя поглежда към тавана и се опитва да си спомни.

— Говоря с Чарли. Обсъждаме случай, по който работим. Шестнадесетгодишна проститутка, която е пребита до смърт и изоставена в малка уличка на „Тендърлойн“.

— А-ха. Какво му казваш?

Очите ѝ стават тъжни.

— По-скоро той ми казва нещо. Как на никого не му пука за някаква мъртва курва, макар да е само на шестнадесет. Чарли е бесен, натъжен и обезумял. Винаги се разстройва, когато някое дете е убито.

— Ти как се чувстваш?

Джени свива рамене и въздиша.

— По същия начин. Бясна. Тъжна. Не обезумявам като него, но го разбирам. Помня, че погледнах бюрото си, докато той се гневеше, и забелязах, че една от снимките ѝ се подава от папката. Снимка на мястото, на което я намерихме. Видях част от крака ѝ, от коляното надолу. Изглеждаше като крайник на мъртъв човек. Почувствах се изморена.

— Продължавай.

— Чарли се кротна. Спря да беснее и просто седна. Погледна ме и ме дари с онази своя глуповата и крива усмивка и каза, че съжалява. Отвърнах му, че няма проблем. — Джени свива рамене. — Някога аз също съм била на неговото място. Затова сме партньори, да се подкрепяме.

— Как го чувстваш в този момент?

— Близък. — Маха с ръка. — Не в романтичен или сексуален смисъл. Никога не съм го приемала по този начин. Просто близък. Знам, че винаги мога да разчитам на него, както и той на мен. Щастлива съм, че имам такъв добър партньор. Имах намерение да му го кажа, когато получих обаждането.

— От убиеца?

— Да. Помня, че се почувствах малко… дезориентирана, когато заговори в слушалката.

— Дезориентирана?

— Животът беше нормален. Просто си стоях с Чарли и някой каза „търсят те по телефона“, а аз отговорих „благодаря“ и вдигнах — нещо, което ми се е случвало хиляди пъти. Нещо нормално. И изведнъж вече не е. Изведнъж говорех с нещо зло… — Джени щраква с пръсти — просто ей така. — Погледът ѝ е изпълнен с тревога, докато изрича тези думи.

Това е другата причина, поради която избрах да използвам когнитивния разпит с нея. Най-големият проблем със спомените на свидетелите е травмата от събитието. Силните емоции ги замъгляват. Хората извън службите на реда не могат да разберат, че ние също преживяваме травми. Удушени деца, разчленени майки, изнасилени млади момчета. Разговори с убийци по телефона. Подобни преживявания са шокиращи. Изпълнени са с емоции, макар да се опитваме да ги потиснем. Тези емоции са травмиращи.