Коди Макфейден - Човекът сянка

— Виж, сладкишче, тъй като вече разпредели задачите на всички ни, ти с какво смяташ да се захванеш?

Въпросът ме кара да се сетя за целта на този полет и цялата настръхвам.

— Първо смятам да говоря с Джени. Ще пием по едно кафе или нещо подобно. — Обръщам се към Джеймс. — Тя е добра и е видяла местопрестъплението първа. Искам да разбера какви са впечатленията ѝ. — Той кима. — След това ще се заема с най-добрата следа, с която разполагаме.

Никой не пита кого имам предвид, но виждам, че са облекчени. Защото говоря за Бони.

Влизаме в участъка на санфранциската полиция, питаме къде можем да намерим Дженифър Чанг и сме упътени към офиса ѝ. Тя ни забелязва и аз изпитвам облекчение, когато виждам радостта в очите ѝ. Идва при нас, а след нея се влачи някакъв мъж, когото не познавам.

— Смоуки! Не ми казаха, че ще идваш.

— Случи се в последната минута.

Дженифър се спира до мен и ме оглежда от глава до пети. За разлика от другите хора тя не крие интереса си към белезите ми. Оглежда ги доста открито.

— Не са много зле — заключава тя. — Зараснали са добре. Как се чувстваш вътрешно?

— Малко наранена, но и там се лекувам.

— Добре. Е, дошли сте да ни вземете случая или какво? — Джени преминава веднага по работа. Трябва да се справя нежно с тази част — наистина сме тук, за да им отнемем случая, но не искам да дразня нея или други служители на санфранциската полиция.

— Да, но само заради писмото до мен. Знаеш правилата, в имейла се съдържа заплаха към федерален агент. — Свивам рамене. — Това прави случая федерален проблем. Разбира се, никой не смята, че санфранциската полиция не може да се справи със ситуацията.

Дженифър обмисля думите ми за момент.

— Е, добре. Винаги сте били точни с мен.

Следваме я в офиса ѝ, който представлява малко помещение с две бюра. Въпреки това съм изненадана.

— Имаш собствен офис? Много съм впечатлена.

— Три години подред бях с най-много разрешени случаи. Капитанът ме попита какво искам и аз му казах това. Даде ми го. — Джени се ухилва. — Изгони двама старци, за да ми го осигури. Това не ме направи много популярна наоколо. Сякаш ми пука. — Сочи към партньора си. — Съжалявам. Забравих да ви представя. Това е Чарли Де Биазе, моят партньор. Чарли, това са федералните.

Мъжът кима с глава. Де Биазе явно е италианско име. Той прилича на такъв, макар и не чистокръвен. Лицето му е спокойно и добродушно. Очите му не си подхождат с него. Изглеждат някак си резки. Резки и зорки.

— Приятно ми е да се запознаем.

— На нас също.

— Така — започва Джени, — какъв е планът?

Кали я запознава със задачите, които сме си разпределили. Дженифър кима одобрително, когато приключва.

— Добре ми звучи. Ще ви направя копия на всичко, с което разполагаме. Чарли, ще се обадиш ли на криминолозите, за да ги пришпориш?

— Аха.

— В кого са ключовете за апартамента ѝ? — питам аз.

Джени взима един плик от бюрото си и го подава на Лио.

— Вътре са. Не се тревожи от замърсяване на местопрестъплението. Събирането на улики приключи. Адресът е написан на плика. Отиди на рецепцията и потърси сержант Биксби, той може да те откара.

Лио ме поглежда и вдига вежда. Аз кимам и го пращам да си свърши работата.

Срещам погледа на Джени.

— Можем ли да поговорим някъде? Искам да ме запознаеш с впечатленията си по случая.

— Разбира се. Можем да отидем да си вземем кафе. Чарли ще се оправи с всичко тук, нали, Чарли?

— Аха.

— Чудесно.

— Съдебният ви лекар добър ли е? — пита Джеймс. Разбира се, тъй като идва от него, въпросът не е просто въпрос, а предизвикателство. Джени се намръщва.

— Според Куантико съдебната ни лекарка е добра. Защо? Да не би да си чул другояче?

Джеймс маха презрително с ръка.

— Просто ми кажете как да стигна до нея, детектив? Нека си спестим сарказма.

Джени повдига вежди. Виждам как погледът ѝ се превръща в буреносен облак. Поглежда ме и вероятно гневното ми изражение, предназначено за Джеймс, я омиротворява.

— Питай Чарли. — Гласът ѝ е груб и рязък, но няма никакъв ефект над Деймиън. Той се извръща от нея, без да я погледне.

Хващам я за лакътя.

— Хайде да се махнем оттук.

Джени стрелва за последно Джеймс с изпепеляващия си поглед и кима. Тръгваме към изхода.

— Винаги ли е такъв тъпак? — пита, докато слизаме по стълбите.

— О, да. Тази дума е измислена специално за него.

Само след пресечка стигаме до кафене. Явно в Сан Франциско също има толкова много, колкото в Сиатъл. Мястото е приятно и земно, не е като известните вериги. Поръчвам си кафе „Мока“. Джени предпочита горещ чай. Настаняваме се на маса до прозореца. За известно време само се наслаждаваме на приятната обстановка и отпиваме от чашите си. Кафето ми е прелестно. Достатъчно прелестно, за да му обърна внимание въпреки всичката смърт около мен.