Коди Макфейден - Човекът сянка

— Това ли е? — пита Алън.

Поглеждам го изненадана от гнева в гласа му. Нямам представа на какво се дължи той.

— Така мисля.

Той става.

— Добре. — Насочва се обратно към предната част на самолета, докато всички ние го наблюдаваме изненадани и се чудим какво става.

— Кой му бръкна в задника? — пита Кали.

— Голям е киселчок! — допълва Лио.

Двете с Кали се обръщаме едновременно към него. Погледите ни са изпълнени с враждебност.

Хлапето ни гледа нервно.

— Какво? — пита то.

— Не си ли чувал следната приказка, малчо — казва Кали и го сръгва с пръст в гърдите: — „Никой не се подиграва с приятеля ми освен мен“. Чаткаш ли?

Лио охладнява.

— Разбира се. Имаш предвид, че не съм ти приятел, нали, Червенокоске?

Кали килва глава. Враждебността ѝ намалява.

— Не, сладкишче, нямам това предвид. Ние не сме някаква клика, нито пък сме в гимназията. Зарежи тая мутра ала „бедничкия зубър“. — Навежда се над него. — Искам да кажа, че обичам този човек. Веднъж ми спаси живота. Затова нямаш право да го обиждаш както аз. Все още. Следваш ли ми мисълта, захарче?

Лио не изглежда толкова враждебно настроен като преди малко, но още не е готов да отстъпи.

— Аха, добре. Разбирам. Но не ме наричай „малчо“.

Кали се обръща към мен и се ухилва.

— В крайна сметка може би ще се впише, Смоуки. — Поглежда отново Лио. — Ако цениш живота си, никога повече не ме наричай „Червенокоске“, Обеца.

— Отивам да поговоря с Алън — казвам аз. Разсеяна съм. Тези закачки не са ми толкова забавни, колкото някога. Оставям ги да се дразнят. Лидерът, който някога съм била, знае, че това, което прави Кали, е добро както за Лио, така и за екипа. Тя го приема по свой си начин. Радвам се за това. Понякога, когато един екип работи заедно прекалено дълго време, той се изолира. Става почти ксенофобски. Това не е здравословно и се радвам да видя, че хората ми не са тръгнали по този път. Е, поне Кали не е. Джеймс се взира през прозореца. Той е затворен в себе си, студен и неразговорлив. Джеймс в най-чистата му форма, нищо ново.

Отивам при Алън. Той се взира в краката си, а напрежението, което струи от него, е направо убийствено.

— Имаш ли нещо против да седна до теб? — питам аз.

Маха с ръка, без въобще да ме погледне.

— Все ми е тая.

Разполагам се и за момент просто го гледам. Той се извръща към прозореца. Решавам да я карам направо.

— Какво ти става?

Алън се обръща към мен и едва не се свивам от гнева в очите му.

— Какво трябва да означава това? Показваш ми, че можеш да говориш с „черньото“? К`во ста`а?

Оставам безмълвна. Като ударена от гръм съм. Изчаквам, мисля си, че всичко ще отмине бързо, но Алън продължава да ме гледа намръщен. Гневът му, вместо да намалява, като че ли се трупа.

— Е? — пита той.

— Знаеш, че не това имах предвид, Алън. — Гласът ми е тих. Дори спокоен. — На всички ни е ясно, че си разстроен от нещо. Просто те питам от какво.

Той продължава да се мръщи, но огънят започва да отслабва. Малко. Поглежда ръцете си.

— Елейна е болна.

Устата ми зейва. Погълната съм мигновено от шок и притеснение, които са направо разкъсващи. Елейна е съпругата на Алън и я познавам също от толкова дълго време, колкото и него. Тя е красива латино — не само външно, но и вътрешно. Когато бях в болницата, дойде да ме види — единственият посетител, който имах. Просто не ми даде право на избор. Нахлу в стаята ми, избута сестрите на една страна, доближи се до леглото ми, седна на ръба му и отмести ръцете ми, за да може да ме прегърне, без да изрече и дума. Направо се разтопих в обятията ѝ и плаках, докато очите ми не пресъхнаха. Най-силният ми спомен за нея винаги ще бъде точно този момент. Светът ми е просто едно петно зад сълзите ми, а Елейна, която е олицетворение на утехата, топлината и силата, гали косата ми и ми шепне успокоителни думи на смесица от английски и испански. Тя е приятелка , една от малкото, от онзи рядък вид.

— Какво? Какво имаш предвид?

Вероятно е заради искрения страх, който усеща в гласа ми, но гневът му се изпарява. В очите му вече не горят огньове. Останала е само болката.

— Рак на дебелото черво, втора фаза. Махнаха тумора, но има разсейки. Част от него се е разпространила в тялото ѝ преди операцията.

— Какво означава това?

— Нямаме представа. Може да не означава нищо. Може би раковите клетки, които са се разсеяли, не са опасни. Възможно е обаче да са — да се носят в тялото ѝ, готови да се разпространят. Не могат да ни кажат нищо със сигурност. — Болката в очите му нараства. — Разбрахме за рака, защото имаше много силни спазми. Мислехме, че може да е апендицит. Веднага я отведоха в операционната, намериха тумора и го извадиха. Знаеш ли какво ми каза докторът след това? Каза ми, че е в четвърта фаза и че вероятно ще умре.