Коди Макфейден - Човекът сянка

Поглеждам ръцете му. Треперят.

— Не можех да ѝ кажа. Оправяше се, нали се сещаш? Не исках да я тревожа, просто исках да се концентрира върху възстановяването си от операцията. Цяла седмица смятах, че ще умре, и всеки път, в който я погледнех, точно това си помислях. Тя нямаше никаква представа. — Алън се засмива тъжно. — След като мина контролният преглед, докторът имаше добри новини за нас. Втора фаза, а не четвърта. От седемдесет до осемдесет процента от болните живееха повече от пет години. Докторът беше весел, а тя започна да плаче. Разбра, че ракът ѝ не е толкова лош, колкото сме смятали, и едва тогава осъзна, че трябва да се радва за това.

— О, Алън…

— Ще се наложи да ходи на химиотерапия. Може би ще я облъчат — все още се запознаваме с информацията. Ще видим какво ще изберем. — Продължава да се взира в огромните си ръце. — Мислех, че ще я изгубя, Смоуки. Дори сега, когато фактите говорят, че ще се оправи, още не съм сигурен. Знам само как ще се чувствам, ако я няма. Имах цяла седмица, за да свикна с мисълта. Не мога да се отърва от нея. — Алън ме поглежда и гневът му отново се е завърнал. — Можех да я изгубя. А какво правя? Летя към следващия ни случай. Тя си е у дома и спи. — Поглежда през прозореца. — Може би вече се е събудила. А аз не съм до нея.

Поразена съм.

— Господи, Алън! Защо не си вземеш отпуск? Бъди до Елейна, а не тук. Можем да се оправим без теб.

Той се обръща към мен и болката, която виждам в очите му, ме кара да затая дъх, а сърцето ми направо спира.

— Не разбираш ли? Не съм бесен, че съм тук. Бесен съм, че не мога да си намеря причина да не съм тук. Или всичко ще е наред, или няма да бъде. Няма абсолютно никакво значение какво ще направя аз. — Вдига ръце и разперва пръсти. Приличат на огромни бейзболни ръкавици. — Мога да убивам с тези ръце. Мога да стрелям с тях. Мога да правя любов с жена си и да вдяна игла. Силни са. Също така са и сръчни. Но не мога да се пресегна и да извадя рака. Не мога да ѝ помогна. Не издържам, мамка му.

Отново отпуска ръце в скута си, а безпомощният му поглед се забива в тях. Трудно ми е да намеря правилните думи. Усещам неговия страх, както и моя. Сещам се за Мат.

— Безпомощността е нещо, което мога да разбера, Алън.

Той ме поглежда и виждам противоречивите емоции в очите му.

— Знам, Смоуки. Но — не ме разбирай погрешно — това не е особено успокояващо. — Намръщва се. — Ах, мамка му. Съжалявам. Всичко е толкова погрешно.

Клатя глава.

— Не се тревожи за това. Тук не става въпрос за случилото се с мен. Става въпрос за теб и Елейна. Не можеш да ми споделиш чувствата си и да се опиташ да се измъкнеш по средата.

— Предполагам, че си права. — Алън издиша през свитите си устни. — Да си го начукам, Смоуки. Какво ще правя?

— Аз… — Отпускам се на мястото си за момент и се замислям. Какво ще прави той? Срещам погледа му отново. — Ще продължиш да я обичаш и да правиш всичко възможно за нея. Ще позволиш на приятелите си да ти помогнат, ако имаш нужда. Ето и най-важното, Алън. Трябва да приемеш, че всичко може да завърши добре. Разбери, че не всеки край е лош.

Дарява ме с крива усмивка.

— Чашата винаги е наполовина пълна, а?

Отговорът ми е ожесточен.

— Точна така, мамка му. Става въпрос за Елейна. За теб чашата винаги трябва да е наполовина пълна.

Алън поглежда първо през прозореца, после ръцете си и накрая мен. Нежността, която винаги съм ценила в него, отново се е завърнала в погледа му.

— Благодаря ти, Смоуки. Сериозен съм.

— Ако не се развихрим малко, не е забавно, нали?

— Да запазим всичко между нас за момента, става ли?

— Дадено. Добре ли си?

Алън стиска устни и кима с глава.

— Да. Да, добре съм. — Поглежда ме и присвива очи. — Ти как си? Добре ли си? Не сме говорили от… — свива рамене.

— Не че не си опитвал. Да, засега се справям.

— Чудесно.

Гледаме се един друг за момент, без да отронваме дума, просто се разбираме с поглед. Ставам и стискам леко рамото му, преди да се оттегля.

Първо Кали, а сега и Алън. Проблеми, душевни терзания и мистерии. Изпитвам чувство на вина. През изминалите шест месеца съм била дотолкова затънала в собствената си агония, че дори не съм се замисляла, че животите на приятелите ми също не са перфектни, че те самите имат свои собствени страхове, болки и терзания. Това ме кара да се засрамя.

— Всичко точно ли е, сладкишче? — пита ме Кали, докато се разполагам на мястото си.

— Да.

Гледа ме за момент с характерната си Кали-настоятелност. Не мисля, че ми е повярвала, но не казва нищо.