Коди Макфейден - Човекът сянка

— Не се безпокой.

— Това беше първото ни и да се надяваме, единствено преебаване. Чарли се втурна в стаята и отвърза Бони. Замърси местопрестъплението. — Гласът ѝ звучи едновременно празен и вглъбен. — Не спираше да ругае. Ругаеше на италиански. Звучи много красиво. Странно, нали?

— Да. — Отговорът ми е нежен, внимателен. Джени е там, потънала в онзи момент, и не искам да я изваждам от него.

— Бони беше вдървена и безчувствена. Като някакво безгръбначно. Чарли я отвърза и веднага я изведе от апартамента. Преди да успея да кажа или да измисля нещо. Беше отчаян. Разбирам го. — Лицето ѝ се сбръчква. — Наредих на униформените да се обадят за линейка, на криминолозите и така нататък. Останах сама с приятелката ти. В онази стая, която миришеше на смърт, парфюм и кръв. Бях разгневена и тъжна, идеше ми да повърна. Погледнах я. — Потреперва отново. Стиска и отпуска юмрук. — Забелязвала ли си нещо в мъртвите, Смоуки — колко са неподвижни и тихи? Нищо живо не може да имитира подобно спокойствие. Подобна неподвижност и тишина. В този момент изключих. — Джени ме поглежда и свива рамене. — Знаеш как е.

Кимам. Наистина знам. Преодоляваш първоначалния шок, след което изключваш онази част от теб, за да можеш да си свършиш работата, без да се разревеш, да повърнеш или да си изгубиш ума. Необходимо е да погледнеш ужаса в очите трезво. Това е нещо естествено за нас.

— Странно ми е да си припомням всичко това. Мога да чуя собствения си глас в главата си — монотонен е като на робот. — Проследявам мимиките ѝ, докато говори: — Бяла жена на около тридесет и пет, завързана гола за леглото си. Видими разрези от врата до коленете, вероятно нанесени с нож. Повечето от тях са дълги и плитки, била е измъчвана. Коремът… — гласът ѝ затреперва за момент — коремната кухина е отворена, а органите са извадени. Лицето на жертвата е изкривено, сякаш е пищяла, когато е умирала. Костите на ръцете и краката изглеждат счупени. Убийството е предумишлено. Очевидно е било бавно. Позата на тялото предполага предварително планиране. Не е престъпление от страст.

— Кажи ми какво мислиш — настоявам аз. — Какво е твоето усещане за убиеца от онова, което си видяла на местопрестъплението?

Джени не отговаря за известно време. Чакам. Тя поглежда през прозореца. Обръща се към мен.

— Агонията ѝ го е накарала да свърши, Смоуки. Бил е най-добрият секс, който някога е имал.

Тези изречения ме спират. Те са мрачни, студени и ужасни.

Но са точно това, което търся. Звучат правдоподобно. Макар да ме изпразват от съдържание и да ме съсипват, започвам да го надушвам. Той мирише на парфюм и кръв, прилича на врата в сенките, очертана от светлина. Мирише на смях, примесен с писъци. Мирише на лъжи, прикрити зад истината, и на разложен труп, който забелязваш с периферното си зрение.

Прецизен е. И се наслаждава на работата си.

— Благодаря ти, Джени. — Чувствам се празна и мръсна, а душата ми е изпълнена с мрак. Също така усещам как нещо вътре в мен се раздвижва. Дракон. Страхувах се, че е мъртва и изгубена, ампутирана от Джоузеф Сандс. Все още не е будна, но отново я чувствам — за първи път от месеци.

Джени продължава да се тресе.

— Много добре. Наистина ме върна там.

— Не се искаше кой знае колко от мен. Ти си свидетел мечта. — Отговорът ми е някак си апатичен. Чувствам се толкова изморена.

За момент просто стоим и мълчим. Замислени и обезпокоени.

Кафето ми вече не е толкова невероятно, а Джени като че ли е изгубила интерес към чая си. Смъртта и ужасите имат такъв ефект. Могат да смажат удоволствието във всеки един момент. Това е нещо, с което трябва постоянно да се бориш в службите на реда. Вината на оцелелия. Струва ти се като светотатство да се наслаждаваш на живота, докато обсъждаш отвратителния край на някого.

Въздишам.

— Ще ме заведеш ли да видя Бони?

Плащаме сметката и си тръгваме. През целия път се страхувам от срещата с тези втренчени очи. Подушвам кръв и парфюм, парфюм и кръв. Мирише ми на отчаяние.

Мразя болници. Благодарна съм, че ги има, но от тях ми е останал само един добър спомен: раждането на дъщеря ми. Всяко друго посещение в болницата е било, защото аз или някой, за когото ме е грижа, е бил наранен. Или мъртъв. Всеки път. Идваме в болницата, за да видим малко момиче, което е живяло завързано за мъртвата си майка цели три дни.

Собствените ми преживявания в болницата са съхранени в главата ми под формата на сюрреалистични спомени. Те са изпълнени с голяма болка и непрестанното желание да умра. С няколкодневно безсъние, прекратявано от припаданията ми от изтощение. С взиране в тавана в мрака, докато мониторите бучат и меките стъпки на сестрите се носят по коридора. Със слушане на душата ми, която шумеше като празна раковина, допряна до ухото.