Коди Макфейден - Човекът сянка

Стигаме до участъка и Джени напуска натоварената улица, за да влезе в спокойния полицейски паркинг. В Сан Франциско е почти невъзможно да се намери място за паркиране — бог да помага на тези, които са тръгнали с подобна мисия.

Влизаме през една странична врата и се озоваваме в коридор. Алън е в офиса на Джени заедно с Чарли. Двамата са погълнати от папката пред тях.

— Здрасти — поздравява ме Алън. Усещам как очите му ме изучават и претеглят. Правя се, че не забелязвам това.

— Другите обаждали ли са се?

— Никой не е говорил с мен.

— Откри ли нещо?

Алън поклаща глава.

— Засега не. Ще ми се да кажа, че ченгетата тук не стават за нищо, но не е така. Детектив Чанг ръководи кораба си доста стегнато. — Щрака с пръсти и се усмихва на Чарли. — О, да, съжалявам. С помощта на отдадения си чирак, разбира се.

— Да ми духаш — отговаря Чарли, без да откъсва поглед от папката.

— Продължавай. Ще се обадя на Джеймс и Лио.

Алън вдига палци и се връща към четенето.

Мобилният ми иззвънява.

— Барет.

Чувам сърдития глас на Джеймс.

— Къде, по дяволите, е детектив Чанг? — ръмжи той.

— Какво има, Джеймс?

— В моргата няма да започнат да режат, докато малката ти приятелка не се появи. Кажи ѝ да си докара задника тук долу.

Затваря ми, преди да успея да му отговоря. Задник.

— Джеймс има нужда от теб в моргата — казвам на Джени. — Не искат да започнат без теб.

Тя ми се усмихва едва.

— Предполагам, че тъпакът е ядосан?

— Много.

Джени се ухилва.

— Добре. Отивам веднага.

Излиза. Време е да се обадя на Лио, нашия заек. Питам се: каква обеца носи, когато не е на работа? Телефонът звъни пет-шест пъти, преди да вдигне, и когато чувам гласа му, изтръпвам. Той е празен и ужасèн. Зъбите му тракат.

— К-к-к-карнс…

— Обажда се Смоуки, Лио.

— В-в-в-видео…

— Намали темпото, Лио. Поеми си въздух и ми кажи какво има.

Когато проговаря отново, шепти. Думите му изпълват главата ми с бял шум.

— Има в-в-видео на у-у-у-убийството. Ужасно…

Алън ме гледа обезпокоен. Усеща, че нещо не е наред.

Успявам да отговоря:

— Стой там, Лио. Не мърдай от мястото си. Идваме веднага.

Помня района от времето, когато бащата на Ани почина и аз дойдох, за да я видя. Живееше във висока жилищна сграда, където — също като в Ню Йорк — апартаментите бяха огромни — с пищни трапезарии и просторни бани. Спираме пред входа.

— Приятно местенце в хубав квартал — отбелязва Алън.

— Баща ѝ беше заможен — обяснявам аз. — Остави ѝ всичко, което имаше.

Оглеждам този чист и безопасен район. Макар кварталите в Сан Франциско да не могат да се нарекат предградия, определено имаха свой собствен чар. Спасяват те от шумотевицата на града, а добрите от тях ти осигуряват гледка към брега. Тук могат да се намерят старовремски квартали с техните къщи във викториански стил и съвременни като този, в който се намираме.

Осъзнавам една житейска истина: никое място не е достатъчно безопасно, за да избегнеш смъртта. Никое. Това, че тук ще си в по-голяма безопасност, не променя фаталния изход.

Алън се обажда на Лио, когато излизаме от колата.

— Идваме, синко, дръж се. Качваме се след секунда.

Минаваме входа и се озоваваме в лобито. Мъжът на рецепцията ни наблюдава, докато се качваме в асансьора, но не казва нищо. Не промълвяваме и дума до четвъртия етаж.

През целия път сме били мълчаливи, мълчаливи сме и сега. Това е най-лошата част от работата ни. Да станем свидетели на грозната действителност. Едно е да разглеждаш уликите в лабораторията и да се опитваш да надникнеш в ума на убиеца, съвсем друго е да видиш мъртво тяло. Да помиришеш кръвта в стаята. Алън често обича да казва: „Едно е да си мислиш за лайна, и съвсем друго е да ги изядеш“.

Чарли е мълчалив и намръщен. Вероятно си спомня миналата нощ, когато е отворил вратата и е видял Бони.

Слизаме на етажа, тръгваме по коридора и завиваме. Лио е отвън. Седнал е на пода и се е облегнал на стената. Хванал се е за главата.

— Нека поговоря с него — казва ми Алън.

Кимам и той отива при хлапето. Кляка до него и поставя огромната си ръка на рамото му. Знам от личен опит, че колкото и голяма да изглежда, допирът ѝ е нежен.

— Как си, хлапе?

Лио вдига поглед. Лицето му е бледо и посърнало. Блести от избилата пот. Дори не се опитва да се усмихне.

— Извинявай, Алън. Не се сдържах. Видях го и повърнах. Повече не можех да остана там… — Гласът му заглъхва.

— Чуй ме, синко. — Големият мъж говори тихо, но тонът му изисква внимание. Двамата с Чарли чакаме. Колкото и да ни се иска да влезем вътре и да си свършим работата, също така изпитваме съчувствие към онова, през което преминава Лио. Това е изключително ключов момент в нашата професия. Това е бойното му кръщение. Моментът, в който надникваш в бездната за първи път и осъзнаваш, че Торбалан наистина съществува и наистина се е крил под леглото ти през всичките тези години. Моментът, в който се изправяш лице в лице с истинското зло. Моментът, в който Лио ще успее да се справи или ще си потърси нова работа. — Смяташ, че ти има нещо, защото си полудял от онова, което си видял, нали?