Коди Макфейден - Човекът сянка

Малко вероятно, но все пак вероятно.

— Браво — казвам аз.

— Благодаря.

Като лагера и маслото, мисля си аз. Местопрестъпленията са единственото място, на което Джеймс се държи мило.

Всичко е нагласено. Преместил е леглото… правилно. Камерата е позиционирана… правилно. Той прави една последна проверка, за да се увери, че всичко е перфектно. Такова е. Насочва пълното си внимание към Ани. Вторачил се е в нея.

Едва сега тя разбира. Той е бил разсеян, за да подготви своя театър. Тя все още е имала надежда. Но сега погледът му е насочен към нея и тя разбира. Вижда очи, които нямат граници. Те са бездънни, черни и изпълнени с неутолим глад.

Той знае, че тя разбира. Усетил е точния момент. Това го възпламенява както винаги. Унищожил е надеждата в още едно човешко същество.

Това го кара да се чувства като бог.

Двамата с Джеймс пристигаме на едно и също място на тази времева линия. Виждаме убиеца, виждаме Ани и с периферното си зрение забелязваме Бони. Надушваме отчаянието. Черният влак набира скорост и ние сме готови за пътуването, билетите ни са продупчени.

— Хайде да гледаме отново видеото — казва Джеймс.

Цъкам два пъти върху файла и изглеждаме монтажа. Той танцува, той реже, той изнасилва.

Насилието, което прилага, опръсква навсякъде с кръв и той може да я подуши, да я вкуси, да почувства колко е хлъзгава през дрехите си. По някое време се обръща към дъщерята. Лицето ѝ е бледо, а тялото ѝ се тресе, все едно получава гърч. Това му докарва безкрайна, полуоргазмична симфония от удоволствие. Той също се тресе, всеки негов мускул потръпва от емоциите. Той не е просто лош. Той е изнасилващо добър. Убийствено кадърен. Той е музика, кръв, вътрешности, писъци и ужас. Светът се тресе и той е неговият епицентър. Той се катери към върха, към онзи момент, в който всичко експлодира в изгаряща, ослепителна светлина, където всякакъв разум и всичко човешко изчезват.

Моментът е кратък, той е единственото време, през което гладът и нуждата се превръщат в нищо. Единственото време на удовлетворение и облекчение.

Ножът пада и се лее кръв и кръв и мокра кръв и кръв и той се катери, катери, катери, изправил се е на пръсти на върха на планината, разтяга тялото си, протегнал е пръст не за да докосне лицето на Бог, не за да се превърне в нещо ПОВЕЧЕ, а за да стане нищо, съвсем нищо, и той отмята глава назад, докато тялото му се тресе от оргазъм, който е много по-мощен от онова, което може да понесе.

И всичко свършва, гневът, който винаги е бил там, отново се завръща.

Нещо потрепва в главата ми.

— Чакай — казвам аз. Използвам контролите на плейъра, за да върна видеото назад. Пускам го отново. Пак това потрепване. Намръщвам се раздразнена. — Нещо не е както трябва. Не мога да го докосна.

— Може ли да го гледаме кадър по кадър? — пита Джеймс.

Отнема ни известно време, докато намерим функция, която, макар да не ни пуска записа кадър по кадър, го възпроизвежда на забавен каданс.

— Някъде тук — мърморя си аз.

Двамата се навеждаме напред и гледаме внимателно. Някъде към края на записа е. Той стои до леглото на Ани. Виждам потрепване и той отново стои до леглото на Ани, но нещо се е променило.

Джеймс го забелязва първи.

— Къде е картината?

Превъртаме отново назад. Той стои до леглото и на стената зад него има картина с ваза със слънчогледи. Потрепването. Той все още стои до леглото… но картината я няма.

— Какво, по дяволите? — Поглеждам към мястото на стената, където трябва да се намира картината. Виждам я подпряна на обърнатата маса.

— Защо я е махнал от стената? — пита Джеймс. Пита себе си, а не мен.

Гледаме отново видеото. Стои, картина, потрепване, стои… няма картина. Отново и отново. Стои, потрепване, картина, няма картина, картина, няма картина…

Осъзнавам причината и се чувствам като ударена от гръм. Гръм, последван от пронизителен грохот. Устата ми зейва и ми се завива свят.

— Господи! — изкрещявам и стряскам Джеймс.

— Какво?

Връщам записа.

— Гледай го отново. Този път обърни внимание къде е горната част на рамката и когато картината изчезне, не отлепяй поглед от тази точка.

Пускаме видеото, потрепването отминава. Джеймс се намръщва.

— Не раз… — Млъква и очите му се ококорват. — Наистина? — Звучи изумен. Пускам му отново записа.

Няма никакво съмнение. Двамата се поглеждаме един друг. Всичко се е променило.

Вече знаем защо картината е била махната. Била е махната, защото е била ориентир. За височина.