Коди Макфейден - Човекът сянка

Ръката ми трепери в скута ми и се свива около дръжката на пистолета.

Гласът в главата ми все още е тих, но е станал по-настоятелен.

Намръщвам се на Хилстед.

— Раса? Каква раса?

— Първите ловци. Хищници, които ходят на два крака.

— Ах, ясно. Тези простотии.

Дъхът ми спира, когато виждам как пръстите му се стягат около ножа, опрян в гърлото на Бони. Бързо ги отпуска и се усмихва.

— Смисълът на всичко това, мила Смоуки, е, че няма значение, че си ме хванала. В крайна сметка аз съм истински. Това е всичко, което има значение. Аз съм много по-истински от баща ми — той никога не намери своя Абърлайн. Ами сътрудниците ми? — Имам чувството, че гледам надута птичка, която цвърчи самодоволно. — Това определено беше оригинално. — Наднича отново към мен. — Освен това имам едно-две неща, които да ти предложа. Като за финал.

За първи път, откакто ръката ми потрепери, гласът в главата ми млъква. Наляга ме безпокойство.

— Какво предлагаш?

— Да те бележа до живот, Смоуки. Искам да оставя следата си върху теб и да ти дам нещо в замяна.

— Какво говориш, мамка ти?

— Ако ти кажа да се гръмнеш с пистолета си, защото само така ще пусна Елейна и Бони, ще ми повярваш ли?

— Разбира се, че не.

— Да. Но ако ти кажа да вземеш един нож и да си срежеш лицето, за да пусна Елейна?

Безпокойството ми става още по-неприятно. Отново започвам да се потя.

— Аххххх… виждаш ли? Това е забавната част при подобни залози, Смоуки. Налага се да обмислиш предложението, нали? — Засмива се. — И възможностите. Ако не направиш нищо и продължим както до момента, може да ги изведеш живи оттук, а може и да не успееш. Можеш да срежеш лицето си, а аз може да лъжа и пак да продължим както до момента… но в такъв случай просто ще си се срязала. Няма да умреш я, нали? Или можеш да се срежеш и да я пусна — самият факт, че съществува такъв шанс, е достатъчен, за да избереш сценарий номер две. Колкото и да не ти се вярва, възможно е да казвам истината. Защо да не пусна Елейна, след като съм се насладил на гледката как се обезобразяваш сама, а? Особено след като това сладурче ми служи за щит?

Продължавам да се двоумя. Безпокойството се е превърнало в тревога, която кара стомаха ми да се бунтува. Питър говори логично. Наистина обмислям предложението му. Залозите му са ужасни, но са поносими. Както при всяка хазартна игра, мога да изгубя, но печалбата си струва да се рискува.

Вероятно, да.

Не, не, не! — реве драконът. — Строши му костите!

Млъквай, казвам ѝ.

Другият глас остава мълчалив. Още е там, но просто мълчи. Чака.

— Наистина ли ми правиш това предложение, Питър? — питам аз.

— Разбира се. Между възглавничката и подлакътника на стола има нож.

Оставям пистолета в скута си. Навирам пръсти под възглавничката. Напипвам го. Студена стомана. Търся дръжката, хващам я и изваждам ножа.

— Погледни го.

Правя го. Ловен нож. Направен е, за да реже плът.

— Белези — мърмори Хилстед. — Те винаги ни напомнят. Също като кръговете на дърветата, които бележат времето. — Едното му око наднича иззад главата на Бони и се забива в мен. Виждам го как се движи, мога да го усетя върху лицето си. Като нежни пръсти, които проследяват белезите ми. Осъзнавам, че по един особен начин усещането е приятно. — Искам да оставя своята следа върху теб, моя Абърлайн. Искам да ме виждаш, когато се погледнеш в огледалото. Завинаги.

— Ако го сторя?

— Ще ти позволя да използваш ножа, за да освободиш Елейна. Каквото и да се случи, тя ще си тръгне оттук жива и здрава.

Елейна се опитва да каже нещо през парцала в устата си. Поглеждам я. Тя клати глава. Не, казват очите ѝ. Не, не, не…

Поглеждам ножа. Мисля си за лицето ми, което се е превърнало в пътна карта на болката. Белезите, които нося, ми напомнят, че съм изгубила всичко. Вероятно белегът, който иска да си направя, ще ми напомня за спасяването на Елейна. Възможно е обаче да се окаже просто поредният белег. Вероятно всички ще умрем тук и аз ще бъда погребана с една неизлекувана рана.

Мога да опра дулото на пистолета в собствената си глава и да дръпна спусъка. Дали ръката ми ще трепне тогава? Ако се опитам да се застрелям?

Светът се върти, Бони се превръща в Алекса, Алекса се превръща в Бони, а в главата ми бушуват океани. Чувствам се омиротворена и ужасена.

Губя разсъдък, да, сър. Не`а ник`во съмнен`е.

Опитвам се да избягам от погледа на Елейна.

— Къде? — питам аз.

Надничащото око се ококорва. Виждам как ъгълчето му се сбръчква. Усмихва се.