Коди Макфейден - Човекът сянка

Всичката ѝ красота ме изпълва. Изведнъж. Всеки момент, в който се е усмихвала, в който съм я прегръщала, в който съм помирисвала косата ѝ. Всяка сълза, която съм избърсвала, всяка ангелска целувка, с която ме е дарявала. Напоследък често ме спохождат спомени за нея, но тези са хиляди пъти по-ярки. Милион пъти по-силни.

Всичко това е изгубено, изгубено завинаги.

— Хайде , агент Барет. Започвам да броя.

Гмуркам се в океан от сълзи и не виждам никакъв хоризонт.

Задавам си същия въпрос: „Ще потрепери ли ръката ми, ако насоча пистолета в собствената си глава?“. Мога да приключа всичко по този начин. Бързо. Лесно.

Мога да сложа край на спомените. Искам това повече от всичко — да изтрия миналото.

— Ти беше моят Абърлайн, Смоуки. Трябва да си щастлива — ти си най-добрата от най-добрите. Никой не е хващал някого от нас, никога. От мен до моя предшественик. Аплодирам шаржа ти с плътта в буркана. Очевидна лъжа, но трябва да призная — успя да ме разгневиш. Също така залови Робърт… е, той беше малко немарлив, затова не бих казал, че се справи гениално. Но определено имаш дарба, мила Смоуки. Голяма дарба.

Едва го чувам. Ушите ми бучат и заплашват да удавят целия ми свят. Осъзнавам, че се удрям сама, докато ръцете ми не се изцапват с кръв. Аз съм тази, която пищи. Аз съм тази, която вие и проклина, и умира, и…

Мамо!

Бученето спира.

Тишина.

Виждам я с периферното си зрение, но не мога да я погледна. Не мога.

Прекалено съм засрамена.

Всичко е наред, мамо. Всичко е наред. Трябва да запомниш най-важното.

Кое е то? Че се провалих? Че те убих? Че оцелях, а ти не? Че — което е най-лошото — животът продължава?

Изпълва ме срам, който завира зурлата си във всяка част от тялото ми. Заравя се надълбоко в мен.

Болката, която изпитвам в момента, е безгранична и вечна.

Ето ме, мисля си. Най-накрая. Моментът, в който губя завинаги. И изчезвам.

Ще припадна.

Преди да го сторя, Алекса ми се усмихва.

Усмивката ѝ е като горещо слънце. Като огромна маса светлина.

Не, мамо. Помни любовта.

Имам чувството, че някой е натиснал бутона за пауза. Всичката болка и срам изчезват. Няма ги.

Настава спокойствие.

Минава миг от вечността и аз го виждам как си отива. Туп , обажда се отново сърцето ми, след което пак спира.

Алекса стои пред мен. Вече не е просто петно или сянка, нито пък кратък миг от сън.

Моята красива Алекса е тук.

— Здрасти, мамо — поздравява ме тя.

— Здрасти, миличка — прошепвам в отговор.

Знам, че не е тук наистина. Но също така знам, че е тук, доколкото това е възможно.

— Трябва да избереш, мамо — казва ми с нежен глас. — Веднъж и завинаги.

— Какво имаш предвид, миличка?

Тя идва до мен и ме хваща за ръцете. Нежният ѝ допир ми дава сила. Толкова е приятен, че потръпвам.

— Дали да живееш, мамо.

Животът ме е научил, че истината идва при нас без фанфари, но когато го стори, променя всичко завинаги. Истинската истина винаги е проста.

Тази истина не е по-различна.

Изборът между живот и смърт, изборът между Алекса и Хилстед.

Между Мат и Сандс.

Алекса се усмихва, кима… и изчезва.

И просто ей така, само след един удар на сърцето, вече съм възвърнала разума си. С тази истина лудостта ми си е отишла.

Времето потича отново.

Хилстед продължава да говори, но не мога да чуя какво казва. Имам чувството, че съм в стая на мълчанието. Свят, в който всичко се движи нормално, но мислите ми са някак си отнесени — като да тренираш тай чи на дъното на плувен басейн.

Очите на Бони не са се отделили от моите от момента, в който влязох тук. Изпълнени са с ужас и доверие. Поглеждам я вече с разумен поглед. Наистина я виждам.

Красива е, мамо.

— Да, така е, миличка — отвръщам шепнешком.

Хилстед присвива очи. Този път го чувам.

— С кого говориш, мила Смоуки? Съсредоточи се. Вземи се в ръце. Остават три секунди, преди малката Бони да започне да се усмихва с врата си.

Трябва да произведа този изстрел, за да я спася. Няма да е лесно. Изложена е едва четвърт от главата на Хилстед. Останалото е скрито зад Бони.

Изчисленията изпълват ума ми в началото бавно, но бързо набират скорост.

Драконът усеща, че нейното време е дошло, и започва да пухти.

Алекса проговаря на фона на драконовия ритъм и създава впечатлението за вятър в дъждовна нощ. Не се тревожи, мамо. Просто го почувствай. Всичко е в теб, просто трябва да се довериш на себе си.

— Не знам, Алекса — отвръщам аз. — Пет сантиметра. Три и половина. Просто не знам. Мога да я убия.