Коди Макфейден - Човекът сянка

— Съвсем просто е, мила Смоуки. Ще пазим едната част на лицето непокътната. Ще ми се да си наполовина красива и наполовина звяр. Така че нека бъде вляво. Само една линия, от долната част на окото до красивата ти уста.

— Ако направя това, ще ми позволиш ли да освободя Елейна?

— Така казах. — Свива рамене. — Възможно е да лъжа, разбира се.

Поколебавам се, но в крайна сметка вдигам ножа. Нямам какво друго да направя. Защо да се бавя?

Не се бави, бързо работата си свърши! — кудкудяка лудата в мен. — Отрежи парченце месце и ще си направим едно добро обядче!

Допирам върха на ножа под лявото си око и усещам студенината му. Странно, мисля си. Нищо друго не е толкова студено и толкова твърдо, колкото опрян в кожата нож. Той е най-добрият войник, следва всякакви заповеди и не се замисля за какви цели се използва, стига да продължава да реже .

— Нека раната е дълбока — казва Хилстед. — Искам да видя кокал, когато приключиш.

Джоузеф Сандс искаше да докосна лицето му. Питър Хилстед иска да докосна своето и аз го правя, режа се, дълбоко и решително. Болката е неописуема. Острието е остро като бръснач, срязва плътта ми като масло, отваря я безпроблемно, без никакво усилие. Срезът е дълъг и от него избива кръв, много кръв, която потича по лицето ми. Намокря устните ми. Вкусвам собственото си вино.

Драконът пищи.

Хилстед е като хипнотизиран. Окото, което наднича, е ококорено. Попива всичко, изпива го. Подхранва нуждите си.

Дарявам му един ценен момент.

Посочвам го с ножа.

— Е? Мога ли да освободя Елейна?

Окото му продължава да е ококорено. Кръвта капе от брадичката ми и то проследява всяка капка.

— Толкова е красиво… — въздиша той.

Кап, кап, кап. Хипнотизиран е от капенето.

— Питър. — Окото му се отделя неохотно от приятната гледка. — Мога ли да я освободя?

Намръщва се. Усмихва се.

— Ами… — казва замислен. — Не. Не мисля. Не.

Едновременно ме обземат презрение и отчаяние.

— Толкова си предсказуем — отвръщам аз. — Ако искаше да бъдеш оригинален, щеше да пуснеш Елейна. Очаквах точно това — да не го направиш.

Питър свива рамене.

— Не мога да угодя на всички.

— Все още можеш да угодиш на мен.

— Как?

— Като умреш, Питър. Като умреш.

Дръзки думи, мисля си, но все още се страхувам от пистолета си.

Той се засмива.

— Заслужих си го, Смоуки. Но след малко ще стигнем и дотам. — Едната му ръка хваща врата на Бони изотзад. Другата продължава да държи ножа на гърлото ѝ. — Ти ми даде това, което исках. Време е да приключваме.

Пускам ножа. Той го проследява, докато пада на пода и издрънчава в него.

Аз правя същото, хипнотизирана от блясъка му, от мазната ми кръв по перфектно наточеното му острие.

Присвивам очи. Килвам глава на една страна. Гласът в главата ми отново е тук, този път го чувам от по-близо.

Не го поглеждам, докато му задавам въпроса:

— Как ще приключи това, Питър?

— Вариантите са два, Смоуки.

Впервам очи в него. Съществувам на две нива. На едното гледам Хилстед, слушам го, отговарям му. На другото се опитвам, опитвам, опитвам да чуя гласа.

— Какво искаш да кажеш с това, че „вариантите са два“?

Окото му се свива.

— Ще прережа гърлото на Бони, Смоуки. Смятам да броя до десет и след това ще ѝ прережа гърлото от ухо до ухо, ще ѝ направя една голяма мазна усмивка. Освен ако преди това не ме убиеш, разбира се. — Ножът помръдва. — Каквото и да се случи, сигурен съм, че в крайна сметка ще ме застреляш и ще умра. Така че ето какъв е „първият вариант“. Застрелваш ме, преди да преброя до десет, и Бони ще живее. „Вторият вариант“ е… — поглежда пистолета ми — случилото се с Алекса. Бони умира, а ти изгубваш още една дъщеря. Пак ще ме убиеш… но ще е прекалено късно.

Чувам гласа.

Мамо.

— Всичко, което трябва да направиш, мила Смоуки… — главата му се появява, хили се насреща ми — е да ми позволиш да ти помогна за един последен път.

Чуй ме, мамо. Можеш да го направиш. Всичко е наред.

Външно се изпразвам от съдържание. Застивам, застивам, застивам.

— Да ти го начукам.

— Не мисля. — Ухилва се още по-широко. — Гледай да не пропуснеш, Смоуки. Ще ти дам десет секунди, след които ще я убия. Смятам да ѝ прережа гърлото като на прасе. Единственият ѝ шанс е да стреляш. Разбира се, може да пропуснеш и да я убиеш точно както направи с Алекса. Възможно е да убиеш още едно дете с пистолета си.

От лицето ми капе кръв. Очите на Бони изпълват ума ми.

Алекса изпълва душата ми.