Коди Макфейден - Човекът сянка

Кали отпуска глава на възглавницата и затваря очи. Болничната стая се изпълва с хор от „Благодаря на Бога“ и ураган от облекчение.

Всички застиваме.

Защото чуваме стона.

Стон, който освобождава нещо огромно, ужасно и неприятно, и всички се обръщаме в посоката, от която е дошъл.

Бони. Малката Бони е застанала до вратата на болничната стая, лицето ѝ е червено, сълзите буквално струят от очите ѝ, а юмрукът ѝ е притиснат в устата ѝ. Опитва се да спре вулкана от мъка, който иска да изригне.

Шокирана и безмълвна съм. Имам чувството, че някой е разрязал сърцето ми на две с остър бръснач.

От всички ни Бони най-много се страхуваше за Кали и неочакваният обрат на събитията направи мъката ѝ още по-смазваща. Сега разбирам какво е чувствала. Ако Кали беше останала инвалид за цял живот, в очите на Бони Хилстед щеше да е победил. Стенанията ѝ са за майка ѝ, за мен, за Елейна, за Кали и за самата нея.

Гласът на Кали пронизва въздуха като нежна стрела.

— Ела тук, сладкишче — изрича тя с нежност, която ме кара да се вцепеня.

Бони хуква към леглото ѝ, хваща я за ръката, затваря очи и се притиска силно в нея. Търка бузата си в пръстите ѝ и плаче ли, плаче. Плаче от радост за Кали и за света, в който е принудена да живее.

Кали ѝ шепне мили думи, а останалите сме онемели.

Не можем да пророним и дума — дори да искаме да го сторим.

Кали поиска да останем за малко насаме.

— Предполагам, че вече всички знаят за мен и Мерилин?

Ухилвам се.

— Горе-долу.

Въздъхва, но не от съжаление.

— Ах, добре. — Млъква за миг. — Тя ме обича, да знаеш.

— Знам.

— Но не за това те помолих да останеш при мен.

— Така ли? Тогава защо?

— Има нещо, което трябва да направя и… е, все още не съм готова да го направя с Мерилин. Може би никога няма да бъда.

Поглеждам я въпросително.

— Какво?

Прави ми знак да се приближа. Сядам на леглото ѝ.

— Ела по-близо.

Правя го. Кали ме сграбчва нежно за ръцете, придърпва ме към себе си и ме прегръща.

Необходимо ми е известно време, за да осъзная какво се случва, но когато го правя, затварям очи и я притискам силно до себе си.

Тя плаче. Плаче безмълвно, но всъщност изразява всичко, което има да каже.

Стискам я силно и я оставям да се освободи от товара си. Наясно съм, че тези сълзи не са от мъка.

Тези сълзи са от радост.

Часът е пет и двамата с Джеймс сме единствените в офиса. Подобни моменти са истинска рядкост. Всички чудовища са където трябва — засега. Можем да си тръгнем в края на работния си ден. Смятам да се възползвам от тази възможност.

Стоя и чакам докладът ми да се разпечата. С последната страница ще настъпи и краят на случая на Джак-младши. Целият му живот, деяния и мерзости ще угаснат завинаги съвсем скоро.

Макар и не напълно. Нещата, които направи, и отражението им върху нас и други хора ще оставят своята следа години наред. Той режеше с голямата секира — грубо и дълбоко. Белезите ни остават завинаги и понякога, през малките часове на нощта, могат да ни гъделичкат като отрязан крайник.

Като Кийнън и Шанц. Такива крайници не просто гъделичкат, те болят.

— Ето и моите бележки — стряска ме Джеймс, като оставя листовете на бюрото ми.

— Благодаря ти. Почти приключих.

Застава до принтера и се заглежда в него. Поредният рядък момент: двамата с Джеймс се наслаждаваме на приятната тишина.

— Предполагам, че никога няма да разберем — казва той.

— Предполагам.

Двамата споделяме черния влак, както и един и същ въпрос, който ни гложди, затова не е необходимо да го обличаме в думи.

Дали е имало някого преди бащата на Питър Хилстед? Дали е имало смъртоносен дядо или прадядо? Ако можехме да проследим нишката назад във времето преди дните на истинската криминология и компютърните бази с данни, дали щяхме да прекосим океана и да се озовем в осветени от газови лампи калдъръмени улици?

Дали нямаше да се опитваме да избягаме от човек без лице, с цилиндър на главата и проблясващ скалпел в ръката?

Дали нямаше да видим очите на легендарния ужас?

Вероятно не.

Но няма как да бъдем сигурни.

Способни сме да продължим живота си, без да намерим отговори на тези въпроси, да си тръгнем и повече да не поглеждаме назад, за да запазим здравия си разум.

Последната страница излиза от принтера.

Погребахме Ани до Мат и Алекса. Така двете с Бони ще можем да посещаваме семействата си заедно.

Денят е прекрасен. Калифорнийското слънце, което баща ми обичаше толкова много, се е изпъчило в пълния си блясък, потискано единствено от хладния повей на вятъра, който ни пази от горещите му лъчи.