Коди Макфейден - Човекът сянка

Усещам как призрачните ѝ ръце се увиват около кръста ми отзад. Едната ѝ ръка се протяга, за да докосне сърцето ми. Всичко е тук, мамо. Знам, че вече му нямаш доверие, но тя има нужда от теб. Нямам нищо против, че се нуждаеш от нея. Попита ме в съня си, но се събуди, преди да успея да ти отговоря. Обичай я, мамо. Нямам нищо против. Лицето на Алекса се появява в главата ми — кафявите очи на Мат, сладката усмивка, луничките. Вече не се страхувам да я погледна. Ръцете ѝ ме пускат и усещам как се отдалечава от мен. Преди да си отиде, прошепва още нещо: Не разбираш ли, мамо? Не си перфектна. Направи онова, което чувстваш, и то ще е най-доброто, на което си способна. Просто винаги давай най-доброто, на което си способна.

Драконът ръмжи и пухтенето ѝ се превръща в писък, после в огнено колибри, прераства в ястреб, а после в орел и в…

Ръката ми спира да трепери.

Вдигам пистолета и натискам спусъка, без да се замислям.

Не чувам изстрела. Само виждам какво се случва. Виждам как главата на Бони отскача назад, тази на Хилстед експлодира, а ножът пада от ръката му. Знам, че съм я убила заедно с него.

В гърдите ми се надига писък, хващам се за главата… но в този момент Бони тръгва напред, подскача, защото краката ѝ са завързани.

Тя обръща лявата си буза към мен, Хилстед е на пода с дупка в едното око и тогава разбирам.

Куршумът ми е минал близо, одраскал е бузата ѝ, но е намерил целта си. Тя е добре. Той е мъртъв.

Ръката ми трепери, докато прибирам оръжието си. Джеймс и Алън бягат по стълбите, следвани от Томи. Алън плаче, докато развързва Елейна и увива едно одеяло около нея, а Джеймс и Томи ме питат дали съм ранена. Не отговарям.

Поглеждам към него, лежи мъртъв на пода. Човекът, който беше осигурил достъп на Сандс до дома ми, който в крайна сметка се оказа отговорен за смъртта на семейството ми и за белезите по лицето ми. Мисля си за разрушителната вълна, която действията му бяха предизвикали.

В крайна сметка той доказа своето.

Смъртта винаги е само на една ръка разстояние.

Но така е и с живота, и с всичките му победители.

Кали помоли само трима души да бъдат тук с нея. Аз, Мерилин и Елейна. Бони също е с нас, което, разбира се, не е проблем.

Два дни след смъртта на Питър Хилстед Кали се събуди. Минаха още два дни оттогава и докторът се подготвя да прегледа краката ѝ, за да прецени дали има чувствителност в тях. Кали дава всичко от себе си, за да се прикрива, но виждам, че е ужасена.

Изглежда ужасно. Бледа и изморена е. Въпреки това се радвам, че е жива.

Сега ще разберем дали ще проходи отново.

Докторът държи един от онези инструменти, които всички сме виждали, но никой не знае как се казва — прилича на шпора, на края на която има дръжка. Смята да прокара тези остри върхове по ходилата ѝ.

— Готова ли си? — пита Кали той.

Елейна я хваща за ръката от едната страна на леглото, а аз от другата. Мерилин стои от лявата страна на Елейна. Бони само наблюдава, но изглежда разтревожена.

— Погъделичкай ме, сладкишче.

Докторът прокарва шпората по ходилото на левия ѝ крак. Поглежда я.

— Усети ли нещо?

Кали се ококорва от страх. Отвръща вяло:

— Не.

— Не се паникьосвай — опитва се да я успокои той. Определено думите му не сработват, защото Кали е напът да ми строши ръката. — Да опитаме на другия крак. — Прокарва шпората по него, а ние чакаме…

Леко потръпване. Големият ѝ пръст се размърдва. Кали затаява дъх.

— Усети ли нещо? — пита отново докторът.

— Не съм сигурна…

— Спокойно. Палецът помръдна, което е добър знак. Да опитаме отново. — Прокарва шпората в долната част на ходилото ѝ. Този път големият ѝ пръст помръдва мигновено.

— П-почувствах го! — заявява Кали. — Не особено… но го почувствах.

— Това е много, много, много добре — продължава с успокоителните думи докторът. — Сега искам да опиташ нещо друго. Искам да помръднеш палеца си.

Ръцете на Кали се потят. Усещам, че се разтреперва.

— Хайде де — приканва я Елейна. — Давай. Можеш да го направиш.

Кали поглежда към палеца си. По-концентрирана е и от олимпиец. Усещам вътрешната ѝ борба.

Големият ѝ пръст помръдва.

— Този път го усетих! — заявява Кали развълнувана. — Усетих нещо като… свързване. Може би говоря пълни глупости.

Докторът се усмихва. Голяма усмивка, огромна усмивка. Никоя от нас не си е позволила лукса да изпита облекчение. Искаме да чуем присъдата на доктора.

— Не, не говориш глупости. В интерес на истината, това са доста добри новини. Съществува само пет процента шанс да имаш някакви увреждания. Нищо, с което физиотерапията да не може да се справи, така че не искам да се тревожиш излишно. Ако нещо такова изникне, ще е необходимо единствено време, за да научиш тялото си да предава съобщенията от мозъка до краката. — Млъква за миг. — Ще ти кажа нещо и можеш да бъдеш сигурна, че съм сериозен: няма да останеш парализирана.