Коди Макфейден - Човекът сянка

— Дежавю, не мислиш ли, агент Барет? Ще забележиш, че още не съм докоснал лицето на Елейна. — Засмива се. — Помислих си, че мога да пресъздам различни елементи от собствената ти болка и психоза. Ще убия нещо, което обичаш — това май започна да се повтаря често при теб. Ще оставям белези и ще обезобразявам. И накрая идва най-хубавото — разполагаме с дъщеря ти Алекса, човешкия щит.

Вдигам пистолета си, но той премества главата на Бони, за да предпази своята. Върхът на ножа му се допира по-силно до врата ѝ и по него избива капка кръв.

— Нека не прибързваме — казва той. — Приготвил съм стол и за теб. Сядай. Почини си малко, както казват хората. — Отново показва лицето си и се усмихва. — Ще бъде също като едно време.

Строши му костите! , ръмжи драконът.

Трай, нареждам ѝ аз. Трябва да се концентрирам.

Оглеждам помещението и виждам стола, който ми сочи. Обърнат е към него, разбира се. Точно както едно време. Сядам.

— Ще ме анализираш ли, Питър? — питам аз.

Той се засмива и поклаща глава.

— Вече е късно и за двама ни. Нямам повече какво да ти кажа.

— Какво искаш тогава?

Очите му проблясват. Гледката е неприятна предвид контекста на случващото се тук.

— Искам да говоря с теб, Смоуки. И да видя какво ще се случи след това.

Поглеждам коленете му. Мога да ги прострелям за стотна от секундата. Вдигам пистолета, бам-бам , след което го довършвам с изстрел в главата. Вдишвам, издишвам, натискам три пъти спусъка и чао-чао, Питър.

Започвам да се движа дори още докато си го помислям. Дулото на пистолета се повдига и вътрешно знам , че е насочено правилно. Знам на подсъзнателно ниво с какъв натиск трябва да дръпна спусъка. Знам с колко сантиметра ще се наложи да отместя дулото след първия изстрел, за да прострелям и другото му коляно. Всичко това за мен е не-мисъл , несъзнателна реакция.

Само че не е точно така.

Защото ръката, с която държа пистолета… потреперва.

И не само — направо се тресе .

Затварям очи и я отпускам. Питър се засмива гръмогласно.

— Смоуки! Май избързах! Май терапията ми трябва да продължи.

Обзема ме паника. Тя ме връхлита бавно като мрачна вълна на нощен плаж. Поглеждам Бони и се стряскам, когато забелязвам, че гледа точно в мен. Очите ѝ са изпълнени с доверие.

Премигам и лицето ѝ се размазва. Премигам отново и тя се превръща в Алекса.

Гневни очи. В тях няма доверие.

В крайна сметка Алекса е наясно какво ще ѝ се случи.

Ушите ми бучат.

Бучат? Не… Килвам глава на една страна и се заслушвам. Това е глас. Идва отдалече и ми е трудно да разбера какво казва.

— Смоуки? Тук ли си?

Гласът на Хилстед ми връща лицето на Бони.

Осъзнавам ужасена, че губя разсъдъка си. Точно тук, точно сега. Точно когато ми трябва най-много.

Мили боже.

Прочиствам си гърлото и се насилвам да заговоря.

— Ти… ти каза, че искаш да говорим. Е, говори тогава. — Не звуча особено убедително, но поне звуча разумно.

Плувнала съм в пот.

Той застива за миг.

— Мислиш ли — започва той, — че съжалявам, че се намирам в тази ситуация? Ако отговорът на този въпрос е положителен за теб, ще ти кажа, че грешиш. Баща ми ме научи да се придържам към определени стандарти. Едно от любимите му изказвания беше: „Не е важно колко дълго ще живееш — важно е колко перфектно ще убиваш, докато си жив“. — Присвива очи. — Разбираш ли? Да съм верен на завещанието си, на примера на Човека сянка, не означава просто да убивам курви и да се подигравам на ФБР. Изисква се определен… нюх. Подход към убийството, то не е просто някакъв акт. — Гласът му е изпълнен с гордост. — Режем ви с най-добрите сребърни прибори и пием кръвта ви от дизайнерски кристал. Удушаваме ви с коприна, докато носим „Армани“. — Наднича иззад главата на Бони. — Всеки глупак може да убива. Аз и предшествениците ми създаваме историята . Обезсмъртяваме се.

Печели време, казвам си. Защото продължавам да чувам този слаб глас в главата си и знам — наистина знам, че онова, което се опитва да ми каже, е важно.

— Нямаш деца — констатирам аз. — Така че всичко свършва с теб. Дотук с безсмъртието.

Питър свива рамене.

— Тези гени ще се появят отново. Кой казва, че Изкормвача не е хвърлил семето си на други места? Кой може да каже, че и аз не съм го сторил? — Усмихва се. — Не съм първият, не мисля, че ще съм и последният. Расата ни ще оцелее.

Една ужасна мисъл се появява в главата ми. Възможно ли е да не искам да спася Бони? Възможно ли е част от мен да смята, че няма да е честно спрямо Алекса?