Коди Макфейден - Човекът сянка

— Не е нужно да продължаваме, доктор Хилстед. Мога да дойда и да те арестувам.

Отново се засмива.

— Не мисля, Смоуки. Но ще поговорим за това след малко. Първо трябва да ти призная нещо. Помниш ли онази нощ с Джоузеф Сандс, мила моя?

Спокойна съм. Думите му не ме разгневяват.

— Знаеш, че отговорът е да, Питър.

— Въобще прочете ли досието? Имам предвид изцяло? Включително и бележките как е проникнал в дома ти?

— Прочетох досието. Без балистичния доклад, който ти беше махнал, разбира се. Защо?

Тишина. Имам чувството, че се усмихва.

— Помниш ли дали се споменават следи от взлом?

Напът съм да му кажа, че започвам да се отегчавам, че искам да ми каже къде се намира. Нещо обаче ме спира. Обмислям въпроса му и се опитвам да си спомня прочетеното. Спомням си.

— Нямаше никакви следи от взлом.

— Точно така. Искаш ли да разбереш защо?

Не отговарям.

Мисля си за Рони Барнс, за съвпадението. Барнс умира на деветнадесети, а Сандс уби семейството ми на същата дата.

— Причината е пределно ясна, Смоуки. Имаше ключ. Защо му беше да разбива ключалката, като можеше да влезе през вратата? — Засмива се. — Имаш право на един опит да познаеш как се сдоби с ключа. — Пауза. — Ама разбира се, аз му го дадох, мила моя Смоуки. Аз.

Виждам реакцията си в очите на Джеймс и Алън. Алън се отдръпва назад. Изглежда много, много притеснен. Не съм изненадана. Нуждата да убивам ме оставя безмълвна, тя потича във вените ми вместо кръв.

В главата ми избухва експлозия. Очите ми горят, надига се гняв — същият гняв, който изпитвах, докато бях завързана за леглото, а Джоузеф Сандс нараняваше и убиваше моя Мат.

Моя Мат и моята Алекса, най-обичните ми хора. Сандс беляза лицето и тялото ми, смачка сърцето ми и едва не осакати душата ми. Причини ми дълги месеци, изпълнени с кошмари, писъци и океани сълзи. Погребения и надгробни плочи, мирис на гробищна пръст. Цигари, отчаяние и добротата на непознати.

Това чудовище, което се усмихва в другия край на линията, е оставило след себе си завет от опропастени животи. Дон Ролингс. Мен. Бони. Натрошил е надеждите ни като хляб и с трохите е нахранил създанията, които дебнат в мрака. Хранил се е с болката ни като таласъм на гроб.

Той не е цялото зло на света, но това няма значение. Той е източникът на всичкото зло в моя живот. Той е моето изнасилване, писъците на Мат, изненаданият ми поглед, когато куршумът ми уби Алекса. Той е мъртвите бебета, които Дон Ролингс сънува, той е краят на приятелката ми от младостта, той е причината Кали да лежи в болницата, той е отговорен за повяхването на майка си, която съхне като стара роза.

— Къде си? — прошепвам аз.

Мога да чуя усмивката му.

— Мисля, че засегнах нерв. Добре. — Млъква за миг. — Това беше последният ти тест, Смоуки. Ако успееше да оцелееш след Сандс, то наистина беше моят Абърлайн. — Говори почти нежно.

Замечтано.

— Къде си? — повтарям въпроса си.

Той се засмива.

— Ще ти кажа къде съм, но първо искам да чуеш някого. Кажи „здравей“ на агент Барет.

Премества телефонната слушалка.

— С-Смоуки?

Имам чувството, че ме е ударил електрически ток.

Елейна. Всичко се случи толкова бързо, че не успяхме да пратим заместници на Кийнън и Шанц. Проклинам се, глупачка, глупачка, глупачка!

— Тя е с мен, Смоуки. Заедно с още някого. Някой по-малък. Някой, който не може да говори по телефона, защото… ами просто не може да говори в последно време. — Засмива се. — Дежавю, не мислиш ли?

Давя се. Заобиколена съм от въздух, но не мога да дишам. Времето започва да тече в ритъма на сърцето ми — дълго и бавно туп-туп . Не изпитвам страх, а истински ужас. Безкомпромисен, раздиращ, истеричен и премазващ ужас. Изненадвам се, че гласът ми успява някак си да остане спокоен.

— Къде си, Питър? Просто ми кажи и ще дойда при теб. — Не го моля да не ги наранява. Така или иначе не бих му повярвала.

— Ето какви са правилата, Смоуки. Намирам се в дома си. Елейна е гола и завързана за леглото. Малката Бони се е свила в скута ми. Звучи ли ти познато? Ако не дойдеш до двадесет и пет минути, ще убия Елейна и ще си поиграя с Бони. Ако видя полицейска кола или екип на SWAT, ако дори заподозра, че са тук, ще убия и двете. Можеш да доведеш екипа си, но това си остава между мен и теб. Ясно?

— Да.

— Добре. Времето започва да тече… сега.

Затваря.

— Какво става, по дяволите? — пита Алън.

Не отговарям. Поглеждам го. Очите му предават цялото напрежение, притеснение и готовност, които изпитва. Алън винаги е готов. Особено когато се налага да бъде приятел. Усещам собственото си дишане — вдишвам, издишвам, вдишвам, издишвам.