Стив Бери - Венецианското предателство

— Помниш ли колко бях красива? Помниш ли прекрасната ми кожа? Някога ти обожаваше тялото ми.

Зовастина помнеше, и то много добре.

— Покрий се — сухо заповяда тя.

— Не можеш да ме гледаш, нали?

Тя не отговори.

— Диарията разкъсва червата ти, Ирина. Не можеш да спиш, стомахът ти е свит на топка. Всеки ден чакаш да ти се лепне някоя нова инфекция. Това е ад!

Зовастина си спомни жената, която изхвърлиха от хеликоптера. Беше заповядвала отстраняването на безброй политически опоненти, беше успяла да изгради Федерацията с помощта на тайна кампания на унищожение чрез биологично оръжие. Но докато това не означаваше нищо за нея, смъртта на Карин беше нещо различно. Беше причината, поради която й позволи да остане и да й осигурява лекарствата, които поддържаха живота й. Беше излъгала студентите. Ето я истинската й слабост. Може би единствената.

— Виждам го в очите ти в мига, в който се появиш — болезнено се усмихна Карин. — Ти ме обичаш. — Костеливите й пръсти се вкопчиха в ръката на Ирина. — Можеш да ме спасиш, нали? Сигурно си научила нещо от играта с бацилите. Не искам да умра, Ирина!

Зовастина направи върховно усилие, за да запази емоционална дистанция. Ахил и Александър се бяха провалили именно защото не бяха успели да го направят.

— Ще се моля на боговете за теб — промълви тя.

Карин се разсмя. Дълбок и дрезгав смях, примесен с напиращи в гърлото храчки. Зовастина се почувства колкото изненадана, толкова и наранена. Карин продължаваше да се смее.

Зовастина се поколеба само за миг, после се обърна и избяга от стаята. Тези посещения бяха грешка. Край, други нямаше да има. Поне засега. Предстояха да се случат много неща. Последното, което дочу, преди да затръшне входната врата, беше смразяващо хъркане. Карин се беше задавила със собствената си слюнка.

Венеция, 20:45 ч.

Винченти плати на водното такси, изкачи стъпалата до улицата и влезе в „Сан Силва“ — един от най-престижните венециански хотели. Тук не се предлагаха уикенд пакети и намаления за туристи, а само четирийсет и два луксозни апартамента с изглед към Канале Гранде. Просторното фоайе напомняше за упадъка на един отдавна несъществуващ свят. Сред римските колони, мрамора и мебелировката с музейна стойност цареше шум и суматоха.

Питър О’Конър спокойно чакаше в една от страничните ниши. Той не беше бивш военен разузнавач и не беше работил за правителството — беше просто човек, чийто талант да събира информация се съчетаваше с необичайно висок морал и съвест.

Корпорацията „Филоджен Фармасютик“ изразходваше милиони годишно за вътрешната сигурност и опазването на патентни и търговски тайни, но О’Конър беше подчинен пряко на Винченти — допълнителен чифт очи и уши, осигуряващи му лукса да може да направи необходимото, за да защити интересите си. И той се радваше, че го има.

Преди пет години именно О’Конър бе потушил бунта на значителна част от акционерите на „Филоджен“, обявили се против плановете на Винченти за по-нататъшна експанзия в Азия. Преди три години пак той бе притиснал достатъчен брой акционери, за да бъдат блокирани опитите на един американски фармацевтичен гигант да погълне компанията. А съвсем наскоро беше събрал достатъчно мръсотия за личния живот на някои от членовете на борда на директорите, които се бяха разбунтували. Така Винченти не само си запази поста на президент и изпълнителен директор, но и си осигури преизбиране за нов мандат.

Винченти се отпусна в тежкото кожено кресло. Бърз поглед към часовника, вграден в мраморната стена зад гишето на рецепцията, му напомни, че в девет и четвърт трябваше да бъде в ресторанта. О’Конър го изчака да се настани удобно и му подаде няколко пришити листа хартия.

— С това разполагаме до този момент.

Винченти направи бърз преглед на разпечатките от телефонните разговори и личните срещи на Ирина Зовастина, които бяха получени чрез специални разузнавателни средства.

— Значи продължава да издирва слонските медальони, така ли? — попита той.

— От наблюдението стана ясно, че е възложила задачата на няколко от личните си бодигардове — кимна О’Конър. — Един от екипите се ръководи от шефа на охраната Виктор Томас, друг е изпратен в Амстердам. Палят сгради из цяла Европа, за да прикрият кражбите си.

Винченти знаеше за съществуването на Свещения отряд на Зовастина, създаден по модел, заимстван от древните гърци.

— Разполагат ли с медальоните?