Стив Бери - Венецианското предателство

— Хей, Малоун!

Той се обърна. На една от масичките седеше Касиопея, която стана и тръгна към него.

Беше облечена в морскосиньо памучно сако и панталони. От рамото й висеше кожена чантичка, на краката й имаше леки сандали. Тъмната й коса падаше свободно към раменете. За миг си я представи в планината, облечена в плътно прилепнали кожени панталони и черен сутиен, плуваща редом с него към гробницата. Пред очите му изплуваха няколкото минути, през които и двамата бяха по бельо.

— Хей, какво правиш тук? — попита той.

— Ти все ми хвалеше храната в това заведение и реших да я опитам — сви рамене тя.

— Доста си пътувала за една вечеря — усмихна се той.

— Когато не можеш да готвиш, едва ли имаш голям избор.

— Чух, че си се излекувала. Много се радвам.

— Е, вече не мисля за някои неща. Най-вече сутрин, когато се питаш дали не е настъпил последният ден от живота ти.

Той си спомни тревогата й през онази първа нощ в Копенхаген, когато му помогна да се измъкне от Музея за гръко-римско изкуство. Меланхолията й беше изчезнала.

— Накъде си тръгнал? — попита Касиопея.

— Просто на разходка — отвърна той и очите му пробягаха по площада.

— Искаш ли компания?

Той се обърна и вдигна глава към втория етаж на заведението, където допреди малко седяха с Торвалдсен. Изправен пред отворения прозорец, приятелят му се усмихваше. Би трябвало да се досети.

— Вие двамата винаги ли заговорничите? — обърна се към младата жена той.

— Не ми отговори за разходката.

Какво толкова, по дяволите, сви рамене Малоун.

— Нямам нищо против твоята компания.

Тя го хвана за ръка и тръгна напред. Но той не можеше да не й зададе един последен въпрос.

— Какво стана между теб и Или? Мислех си, че…

— Малоун!

Той знаеше какво ще последва и реши да я изпревари.

— Добре, добре. Млъквай и върви, нали?

Първо искам да благодаря на Пам Ейхърн — внимавайте, агент с ново блекбъри е опасно нещо. После на чудесните хора в Рандъм Хаус: Джина Чентрело, моята издателка (казвам го с голяма гордост); Либи Макгайър — за постоянната подкрепа; Марк Тавани, който отново предложи великолепни редакторски идеи; Синди Мъри, която винаги се радва, когато може да ме отпрати; Ким Хоуви, която някак успява да накара хората да ме търсят; Рейчъл Кайнд, която разпространява книгите по целия свят; Бек Стван, удивителен художник на корици; Каръл Лоуенстийн и накрая на всички служители от „Реклама и продажби“, без чиито усилия нищо нямаше да постигна.

Бих искал да спомена също и Вики Сатлоу, италианската ми литературна агентка; Мишел Бензони и жена му Лесли, които ни оказаха гостоприемство във Венеция; Кристина Кортезе, която ни разведе из базиликата „Сан Марко“ и ни предложи безценни идеи; всички от издателство „Норд“ в Италия, които са страхотен екип; и Дамарис Кориган, една прекрасна жена, която разпали въображението ми една вечер. Моите искрени благодарности към всички вас.

На брат ми Боб и съпругата му Ким; на Линдзи и Грант дължа, макар и закъсняла, специална благодарност.

И накрая тази книга е посветена на моята съпруга. Тя бе свидетел как историята се превърна от една груба идея в думи на хартия. През цялото време тя ме насочваше, критикуваше и окуражаваше.

Време е да разграничим фактите от творческата измислица.

Описаният в пролога начин за екзекуция действително е бил прилаган по времето на Александър Велики. Той наистина е заповядал да убият лечителя на Хефестион, но не по описания начин. Повечето исторически документи сочат, че това е станало чрез обесване.

Отношенията между Александър и Хефестион са били комплексни. Приятели, довереници, любовници — всяко от тези определения би прозвучало уместно. Съществуват исторически документи, които потвърждават отчаянието на Александър след преждевременната смърт на Хефестион. Други източници сочат, че погребението му се превръща в най-мащабния и скъп ритуал в историята дотогава. Разбира се, балсамирането на тялото и полагането му в тайна гробница (Глава 24) са творческа измислица.

Гръцкият огън (Глава 5) действително е съществувал. Формулата му е била ревниво пазена от византийските императори, но след падането на империята тя е загубена. И до днес химическите му съставки са неизвестни. Неутрализирането на гръцкия огън със солена вода е моя измислица. На практика той е бил използван като оръжие срещу кораби в открито море.