Стив Бери - Венецианското предателство

Тя искаше да вярва, че Малоун контролира положението. Но си даваше сметка и за нещо друго.

— Кога да ти вярвам? — промълви тя. — Ти непрекъснато сменяш отбора!

— Задачата ми беше да сложа край на всичко това. Нашата задача.

— Убийството на Зовастина може би не е най-добрият отговор.

— Но единственият. Няма друг начин да бъде спряна.

Тя се замисли. Човекът срещу нея беше прав.

— Мислех сам да свърша тази работа — добави той. — Но после реших, че ще приемеш тази чест.

— Пистолетът в главата ми е само шоу? — учудено попита тя.

— Войниците не виждат ръката ти.

— А откъде да знам дали няма да ме застреляш в мига, в който натисна бутона?

— Няма как да го знаеш — честно отвърна той.

Хеликоптерът подмина къщата и полетя над тучните поляни.

— Ако изчакаш още малко, сигналът няма да стигне дотам.

— Всъщност никога не съм се надявала да доживея до дълбока старост — сви рамене тя и натисна копчето.

Изправена десетина метра по-нататък, Стефани гледаше как Виктор оставя нещо на земята до Касиопея и насочва пистолет в главата й. Младата жена беше обърната на другата страна и лицето й не се виждаше.

Хеликоптерът се превърна в огнено кълбо. Никаква експлозия. Само ослепителна светлина, изригваща във всички посоки като супернова. Над долината отекна гръмотевичен тътен. Разлетяха се пламтящи отломки. В същия момент стъклата на приземния етаж се пръснаха, от прозорците изригнаха оранжеви пламъци.

Касиопея бавно се изправи, подкрепяна от Виктор.

— Изглежда, той отново е на наша страна — отбеляза Торвалдсен.

Виктор изкрещя на двамата войници заповед на език, който приличаше на руски. Войниците бързо се отдалечиха. Касиопея се втурна към къщата. Останалите я последваха.

Малоун се изкачи по стълбите и влезе в библиотеката след Или. От вътрешността на къщата се разнесе глух трясък и температурата бързо нарасна.

— Активираха онези неща!

Огънят започна да бушува зад вратата на библиотеката, екнаха нови трясъци. Горещината бързо нарастваше. Той изскочи в коридора и погледна в двете посоки. Огънят пълзеше по пода и бързо се приближаваше. В главата му изплуваха думите на Или: Целият съм подгизнал от тая гадост. Обърна се и огледа високите прозорци. Приблизително три на два метра. Отвъд тях се разкриваше панорама към долината. В далечината нещо гореше. След няколко секунди огънят щеше да бъде тук.

— Ела да ми помогнеш!

Видя как Или прибра флашпаметта в джоба си и хвана единия край на малко канапе. Малоун сграбчи другия. С общи усилия го изхвърлиха през прозореца. Стъклото се пръсна, след канапето остана голяма дупка. Но тя едва ли щеше да им свърши работа, тъй като от рамката стърчаха множество остри парчета.

— Столовете! — изрева Малоун.

Огънят се промъкна през вратата и плъзна по стените на библиотеката. Книгите върху полиците бързо пламнаха. Малоун грабна един стол и го запрати в прозореца. Или използва друг, за да свали назъбените отломки. Подът пламна. Двамата излетяха през прозореца.

Касиопея чу трошенето на стъкла и вдигна глава. Едно канапе излетя от близкия прозорец и се разби на земята. Беше рискувала да убие Зовастина, докато Малоун и Или все още бяха в къщата, но — както би казал Малоун — понякога трябва да се направи нещо, дори да е глупаво!

От прозореца излетя стол, а след него скочиха Или и Малоун, следвани от яркооранжева огнена вълна.

Този път Малоун не напусна горящата сграда с елегантността, с която го направи в Копенхаген. Дясното му рамо се заби в тревата, тялото му се претърколи. Или също падна тежко и започна да се търкаля, прикрил главата си с ръце. Касиопея хукна към тях, забравила за останалите си спътници. Виктор, Торвалдсен и Стефани бяха на няколко крачки от нея. Или бавно вдигна глава.

— Забавляваш ли се? — попита с усмивка тя.

— Също като теб — отвърна той. — Какво е станало с лицето ти?

— Изядох хубав бой, но все пак се смях последна.

Касиопея му помогна да стане и го прегърна.

— Вониш — отбеляза тя.

— Гръцки огън — ухили се той. — Последен вик на модата.

— Мен няма кой да ме погледне, така ли? — извика Малоун, надигнал се с болезнена гримаса от подстриганата трева. — Няма „здрасти“, няма „как си“, няма радост, че не съм се опекъл жив!

Тя поклати глава и пристъпи да го прегърне.

— В колко автобуса си се блъснала? — попита той, оглеждайки подутото й лице.

— Само в един.

— Ама вие познавате ли се? — изненадано попита Или.