Стив Бери - Венецианското предателство

— Винченти ли е собственик на тази чудовищна сграда? — обърна се тя към Линдзи.

— Беше — поправи я ученият. — Тя го застреля.

— По всичко личи, че укрепва властта си — подхвърли Торвалдсен.

— Тя е глупачка — изръмжа Линдзи. — Тук се случват далеч по-важни неща. Можех да й бъда от полза. Включително с проклетата златна дъга. Той лично ми я предложи.

— Винченти? — учудено го погледна Стефани.

Линдзи кимна.

— Нима не разбираш какво става? — попита Стефани. — Зовастина прибра компютрите с всички изследвания, разполага с вирусите. На всичко отгоре ти й каза, че съществува лекарство с широкообхватно действие, и й посочи мястото. Тя вече няма никаква полза от теб.

— Напротив — възрази Линдзи. — И тя прекрасно го знае.

Търпението й започна да се изчерпва.

— Какво знае?

— Знае, че онези бактерии лекуват СПИН.

Виктор чу характерния глас на Зовастина. Колко пъти го беше командвала със същия рязък и хладен тон? Беше застанал встрани, близо до входа, за да не пречи на Вит и Малоун. Изправена на прага на осветената пещера, Зовастина не можеше да го види.

Той видя как двамата му спътници се изправят срещу върховния министър, без да издават присъствието му. Безшумно пристъпи към разширението на прохода, стисна пистолета и го насочи в главата на Зовастина в мига, в който тя влезе в пещерата.

Тя се закова на място.

— Ето го и моят предател! Тъкмо се питах къде изчезна.

Той забеляза, че не е въоръжена.

— Какво, ще ме застреляш ли? — попита тя.

— Ако ми дадеш повод.

— Нямам оръжие.

Този факт го разтревожи. Бърз поглед към Малоун показа, че и той е обезпокоен.

— Ще отида да хвърля едно око — каза Касиопея и се насочи към изхода.

— Горчиво ще съжаляваш, че ме нападна! — заплашително подвикна след нея Зовастина.

— С удоволствие ще ти дам възможност за реванш.

— Съмнявам се, че мистър Малоун и моят предател ще ми позволят това удоволствие — усмихна се Зовастина.

Касиопея изчезна в прохода. След няколко секунди отново се появи.

— Навън няма никой. И наоколо е тихо.

— Откъде тогава се появи тя? — попита Малоун. — И как е разбрала, че трябва да дойде точно тук?

— След като се изплъзнахте от моите емисари в планината, решихме да се оттеглим и да видим някъде ще се насочите — каза Зовастина.

— Кой е собственикът на имението?

— Енрико Винченти. По-скоро беше, защото преди малко го убих.

— Браво. Иначе аз щях да го направя — каза Малоун.

— Защо го мразиш?

— Той уби мой близък приятел.

— Освен това дойде да спасяваш мис Вит, нали?

— По-скоро дойдох да спра теб.

— Това може да се окаже доста проблематично.

Спокойствието й го разтревожи още повече.

— Може ли да разгледам езерцата? — попита Зовастина.

— Моля — кимна след кратко колебание той.

Виктор свали пистолета, но продължи да го стиска в ръка. Малоун не беше сигурен, че разбира какво става. Положението им беше особено. Единственият вход и изход винаги предполага проблеми. Зовастина пристъпи към кафявото езерце и погледна към водата. След няколко секунди разгледа зеленото.

— ZH, също като на медальоните — промълви тя. — Питах се защо Птолемей е добавил тези букви върху монетите. Вероятно той е авторът на издълбаното в камъка. Кой друг би го направил? Гениално хрумване. Трябваше ни много време за разгадаването му. На кого трябва да благодарим? Може би на теб, мистър Малоун?

— Да кажем, че се дължи на общите ни усилия.

— Каква скромност. Жалко, че не се запознахме по-рано и при други обстоятелства. С удоволствие бих те поканила да работиш за мен.

— Имам си работа.

— Като агент на американците?

— Всъщност аз продавам книги.

— Имаш чувство за хумор — засмя се тя.

Изправен зад нея, Виктор внимателно следеше развоя на събитията. Касиопея наблюдаваше изхода.

— Я ми кажи, Малоун, успя ли да разгадаеш всичко докрай? Тук ли е погребан Александър Велики? Когато ви прекъснах, останах с впечатлението, че искаш да обясниш нещо на мис Вит.

Малоун продължаваше да стиска фенерчето. Солидно и тежко, вероятно водоустойчиво.

— Винченти си е направил труда да прокара ток, осветил е дори езерцата. Не си ли любопитна да разбереш защо те са били толкова важни за него?

— Не виждам нищо особено наоколо.

— Но грешиш.

Малоун остави фенерчето на земята и започна са съблича якето и ризата си.

— Какво правиш? — обади се Касиопея.

Той събу обувките и чорапите си, после извади телефона и портфейла си от панталоните.