Стив Бери - Венецианското предателство

Пътеката достигна билото и стана равна. Електрическият кабел чезнеше в тъмна дупка, пробита в основата на огромна скала. Тясна, но проходима.

Когато стигнеш горе.

Той се наведе и навлезе в тесния проход. Очите му бавно се нагодиха към мрака. Проходът беше къс, не повече от седем-осем метра. Кабелът му послужи за ориентир. Не след дълго се озова в малка пещера. Кабелът потъваше в разпределителна кутия, закрепена на стената. Под нея бяха подредени четири електрически фенерчета. Щракна едно от тях и го насочи към вътрешността на пещерата. Диаметърът й беше приблизително десет метра, а таванът се издигаше на шест-седем. В средата се виждаха две естествени езерца, разположени на три метра едно от друго. Нещо изщрака и пещерата беше залята от ярка луминесцентна светлина.

Малоун се обърна и видя Виктор до разпределителната кутия.

— Предпочитам да проверявам, а след това да действам — каза той и изключи фенерчето.

— Откога? — обади се Касиопея.

— Вижте там. — Виктор посочи езерцата.

И двете бяха осветени от подводни лампи. Езерцето вдясно беше с продълговата форма, а водата в него имаше кафеникав оттенък. Другото беше светлозелено и сякаш фосфоресцираше.

— Погледни кафявото око — промълви Малоун.

Изправи се до него и установи, че водата е чиста като в плувен басейн. Цветът й идваше от скалистото дъно. Клекна, а Касиопея се наведе до него. Пръстите им докоснаха водата.

— Топла, но не много гореща. Като във вана. Вероятно се затопля от термален извор. Тези планини са все още активни.

Касиопея облиза пръстите си.

— Няма никакъв вкус — установи тя.

— Погледни дъното.

Той я наблюдаваше, докато тя внимателно оглеждаше дъното. Под три метра кристалночиста вода се виждаше каменен блок, върху който беше издълбана буквата Z.

Малоун се изправи и пристъпи към зеленото езерце. Касиопея го последва. И тук кристалночистата вода беше оцветена от каменното дъно. Под нея ясно се виждаше буквата H.

— Като на медальона — прошепна той. — ZH. Символът на живота.

— Това е мястото.

Той забеляза, че Виктор стои до разпределителната кутия, без да проявява интерес към откритията им. Но имаше и нещо друго. Сега Малоун разбра какво означаваше последното изречение от загадката.

И тръгни към далечното убежище.

Той се върна при кафявото езерце.

— Спомни си края на ръкописа, открит от Или. Там, също като на медальоните, е изписан един странен символ. — Той протегна пръст към ситния пясък около езерцето и го изписа. — Не успях да разбера какво представлява. Приличаше ми на две букви В, преплетени с А. Но сега вече знам за какво става въпрос. — Пръстът му се насочи към каменната стена на езерцето, на около два метра под водата. — Обърни внимание на онзи отвор. Да ти прилича на нещо познато?

Касиопея напрегна взор. Отворът действително приличаше на две букви В, обединени от голямо А.

— Да — прошепна тя.

— Когато стигнеш горе, погледни кафявото око и тръгни към далечното убежище. Разбираш ли какво означава?

— Не, Малоун. Очакваме да го чуем от теб.

Той рязко се обърна.

Ирина Зовастина беше препречила изхода.

Стефани долепи ухо до вратата и напрегна слух. Долови жуженето на малък електромотор, който се включваше и изключваше. Нещо се блъсна във вратата, настъпи миг тишина. После електромоторът отново се включи.

— Обхожда терена — поясни Торвалдсен. — Роботите разнасят запалителната смес, след което се взривяват и пожарът започва.

В ноздрите я удари сладникава миризма, идваща от процепа под вратата. Силна и противна.

— Гръцки огън? — вдигна глава тя.

Торвалдсен кимна и се обърна към Или:

— Твоето откритие.

— Онази смахната кучка възнамерява да ни опече живи! — извика Линдзи. — Тук сме в капан!

— Кажи ми нещо, което не знам — мрачно каза Стефани.

— Убивала ли е вече с него? — попита Или.

— Нямам представа, но може би ние ще имаме честта да сме първите — въздъхна Торвалдсен. — Във Венеция Касиопея със сигурност се възползва от предимствата му… — Замълча колебливо, после добави: — Трима души загинаха.

— Но защо? — шокирано го погледна Или.

— За да отмъсти за теб.

Лицето на по-младия мъж се сгърчи от мъка.

— Беше наранена. Бясна. Нищо не беше в състояние да я спре, особено след като разбра, че зад всичко стои Зовастина.

Стефани се зае да оглежда вратата. Пантите бяха от дебела стомана. Държаха ги дебели болтове. В помещението нямаше нищо, което да прилича на отвертка.