Стив Бери - Венецианското предателство

— Къде си? — прозвуча гласът на Малоун.

Зовастина безмълвно поклати глава.

— Още не сме пристигнали.

— Колко време ви трябва?

— Поне половин час. Оказа се по-далеч, отколкото мислехме.

Лъжата й бе одобрена с леко кимване от страна на върховния министър.

— Ние се намираме над една от най-големите резиденции, които съм виждал, особено сред тази пустош — съобщи й Малоун. — Изглежда напълно изоставена. До нея се стига по павирана алея, която се отклонява от шосето на километър и половина — два. Висим на около три километра зад резиденцията. Искаш ли допълнителна информация от Или? Виждам една пътека, която се извива нагоре в планината. Да проверим ли накъде води?

— Нека попитам.

Зовастина отново кимна.

— Той казва, че идеята е добра.

— Добре, отиваме да надникнем. Обади се, след като пристигнете.

Стефани изключи апарата и Зовастина го издърпа от ръката й.

— Сега ще разберем какво всъщност знаят Котън Малоун и Касиопея Вит — каза тя.

В отделението за оръжие имаше три пистолета „Макаров“. Касиопея познаваше добре този модел — малко по-къс от стандартната военна „Берета“, но иначе добро и сигурно оръжие.

Хеликоптерът започна да се снижава, земята стремително се втурна срещу илюминаторите. Малоун говореше по телефона със Стефани. Май все още не бяха пристигнали. Касиопея изгаряше от нетърпение да види Или, да се увери, че е жив и здрав. През цялото време го беше оплаквала, но някак не окончателно. Все се бе надявала, че може да е жив. Това вече беше минало. Тя се оказа права за настойчивостта, с която беше издирвала слонските медальони. Права бе да насочи подозренията си към Ирина Зовастина, права бе да ликвидира онези мъже във Венеция. Действително допусна грешка по отношение на Виктор, но не изпитваше никакви угризения за убийството на партньора му. Защото не тя, а Зовастина беше започнала войната.

Хеликоптерът докосна земята, двигателите заглъхнаха. Грохотът им беше заменен от замайваща тишина. Вратата на кабината се отвори, Виктор и Малоун се надигнаха. Беше топло, слънцето припичаше. Часовникът й показваше 15:25 ч. Денят беше дълъг, краят му още не се виждаше. Беше дремнала час-два в самолета на Зовастина, с който бяха напуснали Венеция. Но това трудно можеше да се нарече сън.

Раздаде на спътниците си по един пистолет. Малоун хвърли предишното си оръжие на пода на кабината и затъкна пистолета в колана си. Виктор направи същото.

Намираха се на сто и петдесет метра зад къщата, отвъд малка горичка. Вдясно се виждаше пътеката, която чезнеше нагоре в планината. Малоун се наведе и опипа дебелия кабел, който се проточваше редом с нея.

— Хм. Някой наистина е искал да прокара ток горе.

— А какво има там? — попита Виктор.

— Може би това, което бившата ти шефка толкова много иска да открие.

Зовастина заповяда на двама от войниците да слязат в лабораторията.

Стефани се наведе над Хенрик.

— Добре ли си?

— Бил съм и по-зле — изпъшка възрастният мъж.

Но тя беше сериозно разтревожена. Торвалдсен отдавна беше надхвърлил шейсет, страдаше от изкривен гръбнак и съвсем не беше в добро физическо състояние.

— Не трябва да ги слушаш какво дрънкат — изръмжа Зовастина, обръщайки се към Или.

— А защо? — озъби се той. — Ти размахваш оръжие, ти удряш възрастни хора. Искаш ли да опиташ с мен?

— Учен, който си пада по насилието? — засмя се тя. — Не, умнико. Ние с теб няма да се бием. Аз имам нужда от помощта ти.

— Имаш я, ако пуснеш тези хора и престанеш със заплахите.

— Де да беше толкова просто.

— Права е — обади се Торвалдсен. — Не може да бъде толкова просто, когато става въпрос за биологична война. Тя мечтае да се превърне в съвременния Александър Велики, който ще избие милиони, за да възстанови и разшири някогашната империя.

— Не се подигравай! — сухо го предупреди Зовастина.

— Ще говоря каквото си искам — хладно я осведоми Торвалдсен.

Тя вдигна автомата и го насочи в гърдите му.

Или скочи и застана пред възрастния мъж.

— Ако искаш да видиш онази гробница, свали оръжието! — гневно извика той.

Стефани се запита дали тази тиранична жена копнее толкова силно да се добере до древното съкровище, че да позволи да бъде предизвиквана пред подчинените си.

— Ползата от теб бързо намалява! — процеди Зовастина.

— Имай предвид, че гробницата най-вероятно се намира съвсем наблизо и до нея може да се стигне пеша — спокойно отвърна Или.