Стив Бери - Венецианското предателство

Стефани се възхити на самообладанието му. Размахвайки къс месо пред разгневения лъв, той очевидно се надяваше гладът да надделее над инстинкта да убива. И веднага пролича, че той познава отлично характера на Зовастина. Тя бавно свали автомата. Войниците се върнаха, понесли голям компютър.

— Всичко е там — обади се Линдзи. — Резултатите от експериментите, методологията за използването на археята. Данните са кодирани, но аз мога да ги възстановя. Само аз и Винченти знаем паролата. Той ми се доверяваше и споделяше всичко с мен.

— Нямам нужда от теб — поклати глава Зовастина. — Разполагам с експерти, които лесно могат да разкодират всичко.

— Може би, но ще им трябва доста време да възстановят химическите реакции, с които се въздейства върху бактерията. Ние с Винченти работихме върху тях почти три години. Ти не разполагаш с толкова много време. Няма как да се сдобиеш с лекарствата.

Стефани си даде сметка, че безгръбначният глупак хвърля единствения си коз. Зовастина излая нещо на непознат език. Двамата войници понесоха компютъра към изхода. Тя размаха автомата и заповяда на останалите да ги последват.

Прекосиха коридора към главното фоайе и се насочиха към задната част на приземния етаж. Появи се друг войник. Зовастина му зададе въпрос на руски. Той кимна и посочи една затворена врата. Минута по-късно се озоваха в малка стая и вратата се захлопна зад тях. Стефани, Или, Торвалдсен и Линдзи бяха затворници.

Намираха се в нещо като склад, два на три метра, с недовършена дървена ламперия по стените. Въздухът беше напоен с миризмата на дезинфектанти. Линдзи се втурна към вратата и забарабани с юмруци по нея.

— Пусни ме навън! — извика той. — Само аз мога да ти помогна!

— Я млъквай! — изръмжа Стефани и онзи моментално утихна.

Очите й пробягаха по голите стени, умът й напрегнато работеше. Зовастина беше видимо притеснена и явно бързаше. Вратата отново се отвори.

— Слава богу! — извика Линдзи.

Зовастина застана под рамката с насочен автомат.

— Хей, какво… — започна Линдзи.

— Съгласна съм с нея, млъквай! — извика върховният министър и спря поглед върху Или. — Това ли е мястото, споменато в загадката?

Или забави отговора си, а Стефани се запита дали демонстрира инат или обикновена глупост.

— Откъде да знам? — отвърна най-сетне той. — Нали през цялото време бях затворен в оная къща?

— Но оттам дойде направо тук! — хладно рече Зовастина.

— Откъде знаеш?

Стефани разбра откъде. Късчетата на мозайката бързо се подредиха в главата й. Картината, която се получи, никак не беше приятна. Бяха ги измамили.

— Онзи пазач е пробил гумите ни по твое нареждане — поклати глава тя. — Искала си да вземем неговата кола, в която е монтирано устройство за проследяване.

— Само така можех да разбера какво знаете — кимна Зовастина. — Мястото беше под електронно наблюдение, което регистрира появата ви.

А Стефани беше застреляла онзи човек.

— Той нямаше никаква представа — отбеляза тя.

— Вършил си е работата — сви рамене Зовастина. — Фактът, че сте успели да го неутрализирате, си остава за негова сметка.

— Но аз го убих! — повиши тон Стефани.

— Защо си толкова разстроена от този факт? — озадачено я погледна Зовастина.

— Човекът можеше да живее.

— Това ти е проблемът. Както и проблемът на целия Запад. Вие не сте в състояние да вършите това, което трябва.

Стефани вече знаеше, че положението им е много по-тежко, отколкото си беше представяла. А в момента разбра, че Малоун и Касиопея имат същия проблем. Хенрик, изглежда, отгатна мислите й. Зад гърба на Зовастина се появиха войници, носещи някакви странни уреди. Един от тях беше поставен в краката на лидерката. От горната му част стърчеше нещо като фуния, а отдолу се виждаха колелца.

— Къщата е доста голяма. Подготовката ще отнеме известно време.

— Подготовка за какво?

— За да бъде опожарена — отвърна Торвалдсен.

— Точно така — потвърди Зовастина. — Междувременно аз ще направя едно кратко посещение на мистър Малоун и мис Вит. А вие чакайте тук.

Вратата се затръшна.

Малоун пое пръв нагоре, обръщайки внимание на наскоро изсечените стъпала на най-трудните за преодоляване места. Касиопея и Виктор го последваха, като час по час се обръщаха назад. Нищо не помръдваше около къщата в далечината. В главата му отново се появи част от загадката на Птолемей: Изкачи стената, издигната от Бога. Това тук със сигурност се покриваше с идеята, макар че по времето на Птолемей изкачването със сигурност е било по-трудно.