Стив Бери - Венецианското предателство

— Чия е тази къща? — попита Малоун.

— Нямам представа. За последен път бях тук преди две-три години, но тогава я нямаше.

— Това ли е мястото? — надникна през рамото му Касиопея.

— Да, това е Арима.

— Наоколо е прекалено спокойно — каза Малоун.

— Планините ни прикриваха — обясни Виктор. — Радарът не улови нищо.

Малоун обърна внимание на добре отъпкана пътека, която пресичаше храстите, продължаваше нагоре по камениста стръмнина и изчезваше зад нея. Редом с пътеката се виждаше електрически кабел, прикрепен към земята.

— Изглежда, някой проявява голям интерес към околните планини — отбеляза той.

— И аз мисля така — кимна Касиопея.

— Трябва да разберем кой е собственикът и да вземем съответните мерки — предупредително рече той. Пистолетът все още беше в джоба му. — Имаш ли оръжия на борда? — обърна се към Виктор той.

— Да, в шкафа отзад — отвърна пилотът.

— Извади по нещо за всеки от нас — обърна се към Касиопея той.

Зовастина се наслаждаваше на шока, изписан върху лицата на Линдзи и Винченти.

— Нима ме взехте за толкова глупава?

— Проклета да си, Ирина! — извика Карин.

— О, я стига! — кресна Зовастина и насочи пистолета в гърдите й.

Карин се поколеба, после бавно отстъпи към масите в дъното. Върховният министър отново насочи вниманието си към Винченти.

— Предупредих те за американците, Енрико! Казах ти, че душат наоколо. Така ли ми се отблагодаряваш?

— Нима очакваш да ти повярвам? — присви очи Винченти. — Ако не бяха лекарствата, отдавна щеше да си ме убила!

— Ти и твоята Лига пожелахте рай и аз ви го осигурих. Поискахте финансова свобода и я получихте. Искахте земя, пазари и начини да перете мръсните си пари. Получихте ги. Но не ви беше достатъчно, нали?

Винченти я гледаше с непроницаемо изражение.

— Но очевидно ти имаше други планове. Неизвестни за Лигата и свързани с Карин. — Зовастина беше наясно, че Винченти няма да признае нищо, но нещата с Линдзи не стояха така. Насочи вниманието си към него. — А и ти си част от тези планове.

Ученият я гледаше с неприкрит ужас.

— Махай се оттук, Ирина! — извика Карин. — Остави го на мира! Не ги закачай, защото те вършат велики неща!

— Велики неща? — надделя любопитството на Зовастина.

— Той ме излекува, Ирина! Не ти, а той !

Любопитството й нарасна. Може би именно Карин щеше да й осигури липсващата информация.

— ХИВ е нелечим — поклати глава тя.

— Това ти е проблемът, Ирина! — изсмя се Карин. — Въобразяваш си, че без теб нищо не може да стане. Великият воин Ахил в геройска битка за спасение на любимия си — ето това си ти! Живееш в свят на фантазии, който съществува единствено в главата ти!

Зовастина се стегна и стисна пистолета.

— Не съм герой от епическа поема — продължи Карин. — Аз съм истинска и нямам нищо общо с Омир, древните гърци и Александър. Въпросът е на живот и смърт. Моят живот и моята смърт. А този човек — тя се вкопчи в ръката на Винченти, — той ме излекува!

— С какви глупости си й напълнил главата? — извърна се към Винченти тя.

— Глупости ли? — извика Карин. — Той го откри, Ирина! Една доза, и аз се чувствам така, както не съм се чувствала от години!

Какво бе открил Винченти?

— Нима не разбираш? — настоятелно я погледна Карин. — Ти не постигна нищо. Той го направи. Той разполага с лекарството!

Очите на Зовастина се заковаха в Карин. Любимата й се бе превърнала в топка от неудържима енергия и кълбо от емоции.

— Имаш ли представа какво направих в опитите да те спася? На какви рискове се изложих? Ти се върна да потърсиш помощта ми и аз ти я дадох!

— Нищо не си ми дала! Правеше го от чист егоизъм. Гледаше ме как страдам, искаше да умра…

— Съвременната медицина беше безсилна. Аз се опитвах да открия нещо, което да ти помогне. А ти си една неблагодарна курва ! — Гласът й трепна от възмущение.

— Не можеш да го приемеш, нали? — тъжно я погледна Карин. — Никога не си могла. Аз бях твоя собственост, нищо повече. Нещо, което да контролираш. Затова те мамех с други жени и мъже. Да ти докажа, че не можеш да контролираш живота ми. Но ти така и не го прие.

Сърцето на Зовастина ускори ритъма си, докато съзнанието й бавно възприемаше думите на Карин. Обърна се към Винченти и остро попита:

— Открил си лекарство срещу СПИН?

Той я гледаше мълчаливо.

— Отговаряй! — истерично кресна тя. — Открил си вълшебната отвара на Александър, нали? Тайното място на скитите?

— Нямам представа за какво говориш — поклати глава Винченти. — Не знам нищо нито за Александър и скитите, нито за някакви вълшебни отвари. Но Карин е права. Преди много време открих лечебно растение — горе, в близката планина. Там ме заведе един местен лечител. Наричаше мястото Арима, или „атика“. Става въпрос за природна субстанция, която може да ни направи невероятно богати.