Стив Бери - Венецианското предателство

Винченти знаеше, че нещо не е наред. Единственият начин да се спаси беше да запази самообладание и да действа внимателно. Беше сигурен, че както винаги О’Конър ще се справи. Но това изобщо не можеше да се каже за Карин Уолд и Грант Линдзи.

Карин крачеше из лабораторията като звяр в клетка, очевидно възвърнала голяма част от силите си.

— Успокой се — подхвърли той. — Зовастина иска мен и едва ли ще си позволи глупости.

Знаеше, че лекарствата ще я държат във форма и именно по тази причина не й беше позволил да ги проучи по-отблизо.

— Грант, заеми се с компютъра. Всичко трябва да бъде защитено с пароли, както се договорихме.

Линдзи беше дори по-нервен от Карин, но причината при него беше страх, а не гняв. Но Винченти искаше той да разсъждава трезво.

— Тук сме на сигурно място — увери го той. — Няма защо да се страхуваш.

— Тя ме мрази още от самото начало! Изобщо не ме понася!

— Възможно е, но тя има нужда от теб. Възползвай се.

Линдзи не го слушаше. Пръстите му чукаха по клавиатурата, от устата му излизаха несвързани думи.

— Хей, я се вземете в ръце! — повиши тон Винченти. — Дори не сме сигурни, че тя е тук.

— Тогава защо имението е окупирано от войска? — вдигна глава Линдзи. — Какво, по дяволите, става?

Уместни въпроси, въздъхна Винченти. Но той разчиташе на О’Конър.

— Мисля си за онази жена, която беше изведена от лабораторията — промърмори Линдзи. — Сигурен съм, че не е успяла да се завърне във Федерацията. Зовастина се готвеше да я убие — ей така, за забавление. Ние сме нищо за нея, защото е готова да унищожи милиони!

— Ние сме нейното спасение — поклати глава Винченти.

Поне се надяваше да е така.

Стефани напусна магистралата и пое по павирана алея с високи тополи от двете страни. Бяха постигнали много добра средна скорост, изминавайки сто и петдесетте километра за по-малко от два часа. Коментарът на Или беше, че през последните няколко години Федерацията отделя много средства за строителството на пътища. Съвсем наскоро беше започнала да функционира нова магистрала през планината, чиито тунели значително съкращаваха разстоянието между северните и южните части на страната.

— Това място се е променило — обади се от задната седалка той. — Преди две години тук имаше само черен път, покрит с чакъл и камъни.

— Асфалтът е положен съвсем наскоро — отбеляза тя.

Пътят се виеше в дълбока долина, изпъстрена с тучни пасища, продължаваше към полегатите хълмове и изчезваше във високите планини отвъд тях. Тя видя няколко стада овце и кози, край които бдяха овчари. Полудиви коне препускаха на воля. Очертан от две редици дървета, пътят вървеше право на изток, към заснежените върхове.

— Бяхме тук на проучвателна експедиция — каза Или. — Отседнахме в една от местните къщи, иззидани изцяло от камък. В долината имаше малко селце, но явно вече го няма.

Стефани не се беше чула с Малоун, но не смееше да го потърси. Не знаеше в каква ситуация е попаднал, но явно беше успял да освободи Касиопея и да компрометира Виктор. Едуин Дейвис и президентът Даниълс положително нямаше да са щастливи от подобен развой на събитията, но Малоун рядко се съобразяваше с предварителните планове.

— Колко зелено е наоколо — учуди се Хенрик. — Винаги съм си представял, че Памир е гола и суха планина.

— Наистина е така, но долините, в които има вода, са зелени и много красиви, като в Швейцария. Напоследък преживяхме голяма суша, с далеч по-високи температури от нормалните за тези места.

На затревена морава отвъд тънкия пояс от дървета се очертаваха контурите на масивна каменна сграда, зад която се издигаха могъщите склонове на планината. Беше стъпила на здрави вертикални колони, над които се виждаха полегати фронтони, а покривът беше покрит с черни керемиди. Външните стени бяха украсени с красиви мозайки със златистокафяв оттенък. Следобедното слънце блестеше в стъклата на симетрично подредени прозорци с дебели каменни корнизи. Три етажа, четири каменни комина. Край една от стените се издигаше скеле. Прилича на именията в северната част на Атланта, помисли си Стефани. Като излязла от страниците на архитектурно списание.

— Каква къща! — промълви с уважение тя.

— Преди две години я нямаше — отбеляза Или.

Отправил напрегнат взор през предното стъкло на колата, Торвалдсен поклати глава.

— Собственикът очевидно е заможен човек.

Сградата се намираше на седем-осемстотин метра от тях, отвъд зелената морава, която плавно се издигаше към скалистите склонове. Пътят свършваше пред огромен портал от ковано желязо между две подобни на минарета каменни колони. Над него се виждаше надписът „Атико“, изкусно вплетен в метала.