Стив Бери - Венецианското предателство

Заседанието продължи с обсъждането на числеността на войските и стратегията за разполагането им. Вирусите щяха да бъдат разпространени от специално обучени отряди, готови всеки момент да тръгнат на юг. Зовастина беше доволна. Най-сетне се виждаше краят на дългогодишното очакване. Вероятно така се е чувствал Александър в навечерието на дългия поход към Азия, за да покори света. Подобно на него и тя виждаше ясно шансовете за великата победа. След като завладееше Иран, Афганистан и Пакистан, нейната армия щеше да се насочи към Близкия изток. Но там трябваше да се действа много по-внимателно, а вирусните зарази трябваше да изглеждат като вторични епидемии. Ако прогнозата й за реакцията на Запада беше вярна, Европа, Китай, Русия и Америка щяха да затворят границите си, свеждайки до минимум пътуванията до страни и региони, за които бездруго никога не ги е било грижа. Тяхното бездействие щеше да й осигури времето за прибавянето на нови брънки към веригата от държави, запълващи пространството между Федерацията и Африка. Ако действаше мъдро и разумно, тя можеше да завладее целия Близък изток в рамките на няколко месеца без нито един изстрел.

— Имаме ли контрол над лекарствата за вируси? — зададе последния въпрос началник-щаба на армията.

— Всеки момент ще го получим — отвърна тя, отдавна подготвена за въпроса. Напрегнатото примирие с Винченти беше на път да свърши.

— „Филоджен“ все още не е доставил необходимите количества за имунизацията на нашето население — отбеляза друг генерал. — Не разполагаме и със запасите, които ще ни бъдат необходими за спиране на епидемията в завладените територии.

— Наясно съм с този проблем — кимна тя.

Хеликоптерът я чакаше и тя се изправи.

— Господа, ние сме на прага на най-великия завоевателен поход от древността до наши дни. Преди две хиляди години гърците са завладели тези земи и са положили началото на елинистичната епоха, от която се е родила западната цивилизация. Днес ние ще поставим началото на нов етап от човешкото развитие — азиатската епоха.

Касиопея затегна колана си. Виктор направи остър завой и започна серия от маневри, за да се откъсне от преследвачите си. Тя знаеше, че Малоун разбира желанието й да говорят за Или, но си даваше сметка, че сега не е време за това. Оценяваше и решението му да рискува живота си. Как би могла да избяга от Зовастина без него? Съмняваше, че дори и Виктор би могъл да й помогне. Торвалдсен сподели, че той е на тяхна страна, но едновременно с това я предупреди, че помощта му има определени граници. Мисията му беше да остане неразкрит, но с развоя на събитията нещата явно се бяха променили.

— Откриха стрелба! — прозвуча напрегнатият глас на Виктор в слушалките.

Хеликоптерът силно се люшна наляво и тя увисна на предпазния колан. Ръцете й се вкопчиха в седалката. Започна да й се повдига. Зле понасяше пътуванията. Обикновено избягваше корабите и лодките, със самолетите нямаше проблеми, разбира се, ако летяха в права линия. Но с този беше различно. Подскачаше нагоре-надолу като развален асансьор и непрекъснато сменяше посоката на движението. Стомахът й се качи в гърлото. Не й оставаше нищо друго, освен да се държи здраво и да се надява, че Виктор знае какво върши.

Видя как Малоун натиска някакви копчета на пулта пред себе си и чу изстрели от оръдията. През челното стъкло на кабината се виждаха назъбени върхове, стърчащи над облаците.

— Още ли са след нас? — извика в слушалките Малоун.

— Да, и се приближават бързо — отвърна Виктор. — Опитват се да ни обстрелват.

— Не ни трябват ракети.

— Съгласен съм. Ако изстреляме нашите, това ще създаде проблеми не само за тях, но и за нас.

Излязоха от облаците. Хеликоптерът зави надясно и рязко се спусна надолу.

— Трябва ли да го правим? — простена Касиопея, опитвайки се да успокои стомаха си.

— Страхувам се, че да — отвърна Малоун. — Трябва да използваме долините, за да им избягаме. Ще сновем като в лабиринт.

Касиопея знаеше, че преди години Малоун е бил военен пилот.

— На някои от нас това не им харесва — простена тя.

— Можеш по всяко време да се освободиш от съдържанието на стомаха си — леко се усмихна той.

— Няма да ти доставя това удоволствие! — отсече младата жена.

За щастие не беше хапвала нищо от вчера, когато обядваха на Торчело.

Хеликоптерът с рев продължаваше да се носи в следобедното небе. Грохотът на моторите беше оглушителен. Тя беше летяла на подобни машини и преди, но никога в бойна обстановка. Тази се мяташе насам-натам като влакче на ужасите.