Стив Бери - Венецианското предателство

— Вероятно никога няма да го забравя.

— Сигурно.

— Добре, Котън. Признавам, че съм малко разстроена. Мислех, че Или е мъртъв. Много исках да е жив, но си мислех… Знаех, че… — Преглътна и смутено добави: — А сега…

Той се обърна и видя вълнението в очите й. Стана му тъжно, но същевременно усети прилив на енергия. Успя да се овладее и довърши изречението й:

— Сега трябва да се успокоиш, защото той е в компанията на Стефани и Хенрик.

Касиопея беше сама в задната част на кабината. Потупа Виктор по рамото и попита:

— Ти знаеше ли, че Или е жив?

— На онази лодка във Венеция ти казах, че е мъртъв, но само за да те подразня — въздъхна той. — Трябваше да измисля нещо. Истината е, че аз го спасих. Зовастина се страхуваше, че някой ще му види сметката. Той беше неин съветник, а във Федерацията всеки ден стават политически убийства. Тя искаше да го предпази и го скри веднага след покушението срещу него. Дотогава аз нямах нищо общо. Бях началник на охраната, но командваше тя. По тази причина нямах представа какво се е случило с него. Отдавна бях разбрал, че трябва да изпълнявам заповедите й, без да задавам въпроси.

Малоун обърна внимание на миналото време, използвано по отношение на службата му.

— Ако те пипне, ще те убие — отбеляза той.

— Знаех правилата още преди всичко да започне.

Полетът продължаваше гладко и спокойно. Никога досега не беше летял на борда на „крокодил“. Командното му табло беше впечатляващо, също като огневата му мощ. Управляеми ракети, тежки многоцевни картечници.

— Котън, имаш ли телефон за връзка със Стефани? — попита Касиопея.

В момента никак не му се отговаряше на този въпрос, но нямаше избор.

— Имам — късо отвърна той.

— Дай ми го.

Той извади сателитния телефон, който му беше дала Стефани още във Венеция. Беше един от апаратите, с които бяха оборудвани всички агенти от проекта „Магелан“. Смъкна слушалките от главата си и набра един номер. Изминаха няколко секунди, преди пулсиращото бучене да се превърне в телефонен сигнал. Стефани вдигна почти веднага.

— Пътуваме към вас — осведоми я Малоун.

— Вече не сме в дома му — отвърна Стефани. — В момента се движим с кола по шосе, отбелязано на картата като М45. Пътуваме на юг към планината, която някога се е наричала Климакс. Според Или местните хора я наричали Арима.

— Разкажи ми повече — каза Малоун, изслуша я и предаде информацията на Виктор.

— Знам къде е. — Той направи плавен завой на югоизток и увеличи скоростта.

— Насочваме се към вас — каза в слушалката Малоун. — Всичко е наред.

Забеляза, че Касиопея протяга ръка към телефона, но не възнамеряваше да й го даде. Погледна я и поклати глава, надявайки се да бъде разбран. За нейно успокоение попита:

— Или добре ли е?

— Да, но е доста развълнуван.

— Знам какво имаш предвид. Ние ще стигнем преди вас. Докато ви чакаме, можем да поразузнаем от въздуха. Пак ще ти се обадя.

— Виктор помогна ли ви?

— Нямаше да сме тук, ако не беше той.

Малоун изключи телефона и обясни на Касиопея къде точно се намира Или. В кабината се разнесе остър алармен сигнал. На радара се появиха два летящи обекта, които бързо се приближаваха от запад.

— „Черни акули“ — съобщи Виктор. — Летят право към нас.

Малоун познаваше тези машини. Хеликоптери КА-50 „Хокъм“. Бързи и маневрени, с управляеми ракети и 30-милиметрови бордови оръдия. Виктор очевидно разбираше заплахата, която представляваха.

— Доста бързо ни откриха — обади се Малоун.

— Наблизо се намира една от военновъздушните бази на Федерацията.

— Какво мислиш да правиш?

Виктор промени курса и започна да набира височина. Две хиляди метра, две и петстотин, три. Изравни машината на три и триста.

— Знаеш ли как се стреля с бордовите оръдия? — попита той.

Малоун седеше на мястото на стрелеца. Обърна се и насочи поглед към инструменталния панел.

— Ще се справя — увери го той. За щастие умееше да чете на руски.

— В такъв случай се приготви за бой.

Самарканд

Зовастина председателстваше заседанието на генералния щаб, на което се обсъждаха плановете за предстоящите бойни действия. Мъжете около заседателната маса бяха най-близките й съратници, въпреки че всеки един от тях би могъл да се окаже предател. След събитията през последните двайсет и четири часа тя не можеше да вярва на никого. Тези хора бяха с нея още от самото начало, издигаха се едновременно с укрепването на властта й, изграждаха военната мощ на Федерацията и се подготвяха за предстоящите събития.