Стив Бери - Венецианското предателство

— Твърде много съвпадения, а? — обади се Торвалдсен.

— Май всички пътища водят натам.

— А какво се надяваме да открием? — попита Стефани.

— Обикновено скитските вождове са били погребвани в могили. Но тази планина била запазена за най-великите от тях. Най-далечната точка от империята на Александър, източната й граница. Безкрайно далеч от дома. Там никой не би нарушил вечния му покой.

— И това ли е била главната причина за избора му?

— Не знам — въздъхна Или. — Цялата работа ми се струва странна.

Стефани беше на същото мнение.

Зовастина отвори очи. Лежеше на земята и това я накара да си спомни за нападението на Касиопея Вит. Разтърси глава, за да проясни съзнанието си, след което усети, че нещо стяга китките й. Бавно осъзна, че е завързана за огънатите дървета, точно като Вит преди малко. Обзе я парливо чувство на унижение. Изправи се и огледа полянката.

Козите ги нямаше, както и Малоун, Вит и Виктор. Единият бодигард беше мъртъв, но другият се оказа жив, облегнат на близкото дърво. От рамото му течеше кръв.

— Можеш ли да се движиш? — подвикна тя.

Човекът кимна, но беше ясно, че изпитва силни болки. Членовете на Свещения отряд бяха сурови и дисциплинирани мъже и по нищо не отстъпваха на храбрите бойци от времето на Александър. Бодигардът мъчително се изправи, притиснал лявото си рамо с дланта на дясната ръка.

— Вземи ножа — подвикна Зовастина. — Ето го там, на земята.

От устата на мъжа не излетя дори стон. Тя направи опит да си спомни името му, но не успя. Виктор подбираше хората си лично, а тя нарочно се държеше настрана. Те бяха инструменти, които тя използваше. Нищо повече. Мъжът успя да стигне до ножа и да го вдигне от земята.

Пристъпи към нея, протегна ръка към въжетата, но изгуби равновесие и рухна на земята.

— Можеш! — насърчи го Зовастина. — Прогони болката и изпълни дълга си!

Мъжът се напрегна до крайност. По челото му изби пот, а от раната му отново бликна кръв. Беше невероятно, че все още не е изпаднал в шок. Явно имаше силна воля, а и беше в отлична физическа форма. Вдигна ножа, пое си дъх и преряза въжето, стегнало дясната й китка. Тя пое ножа от треперещата му ръка, задържа я за миг, колкото да я успокои, след което преряза другото въже.

— Браво на теб!

На устните му се появи усмивка. Остана на колене, дишайки тежко.

— Легни и почивай.

Тялото му тежко се отпусна на земята, а тя бързо огледа полянката. До трупа на другия бодигард лежеше пистолет. Вдигна го и се върна при ранения. Той я беше видял в безпомощно състояние, а тя, за пръв път от много години насам, се беше почувствала уязвима. Мъжът лежеше по гръб и дишаше тежко. Тя се изправи над него и той вдигна глава. По очите му личеше, че знае какво го чака.

Зовастина се усмихна на куража му, прицели се и натисна спусъка.

Малоун погледна надолу към каменистия терен, осеян с гори и зелени поляни. Виктор пилотираше хеликоптера, който винаги беше в готовност на бетонната площадка на няколко километра от двореца. Личеше, че добре познава машината — руско производство, с два двигателя, които задвижваха двете витла. По съветско време го наричаха „летящ танк“, а в номенклатурата на НАТО беше записан като „крокодил“ заради издължения корпус и камуфлажния цвят. Един много добър боен хеликоптер. Този беше с модифицирана кабина, позволяваща му да транспортира ограничен брой войници. Имаха късмет да напуснат двореца и Самарканд без никакви проблеми.

— Къде си се обучавал за пилот?

— В Босна и Хърватия. Такава беше службата ми. Разузнавателни полети, унищожаване на противника и така нататък — отвърна Виктор.

— Добро място за каляване на нервите.

— И за да ти видят сметката.

На това нямаше какво да възрази.

— Колко ни остава? — попита в слушалките Касиопея.

Летяха на изток с близо триста километра в час. Целта им беше памирското убежище на Или. Отчитайки вероятността Зовастина вече да се е освободила от дърветата, Малоун попита:

— Има ли опасност да тръгнат след нас?

— Ще се движим под прикритието на онези планини — обясни Виктор. — Там трудно ще ни открият, а и китайската граница е на няколко минути. Винаги можем да се прехвърлим през нея.

— Не се правете, че не чухте въпроса ми — обади се Касиопея. — Колко ни остава?

Малоун умишлено не й отговори. Тя беше нервна и напрегната. Прищя му се да й каже, че знае за болестта й и иска да й помогне, но благоразумието му надделя.

— Придвижваме се с максимална бързина — отвърна той. — Надявам се, че все пак си по-добре, отколкото когато беше вързана за онези дървета.