Стив Бери - Венецианското предателство

— Радарът засича още два хеликоптера — съобщи Виктор. — Но те са далеч на юг.

— Накъде летим? — попита Малоун.

Машината навлезе в поредния остър завой.

— На юг — отвърна Виктор.

Малоун се втренчи в радара. Планините им предлагаха щит срещу преследвачите, но затрудняваха засичането. Вражеските хеликоптери ту се появяха на екрана, ту изчезваха. За по-добра картина американците използваха спътниково наблюдение или самолети АУАКС. За щастие Централноазиатската федерация не разполагаше с тези високотехнологични възможности. Екранът на радара се изчисти.

— След нас няма никой — обяви Малоун.

Беше принуден да признае, че Виктор е опитен пилот. Беше се спуснал опасно ниско над дълбоките долини на метри от скалистите върхове. Самият той никога не беше управлявал подобна машина, макар че отдавна изпитваше желание да го направи. А зад щурвала на свръхзвуков изтребител не беше сядал вече цели десет години. През първите няколко години, след като бе прехвърлен към проекта „Магелан“, беше поддържал пилотските си умения, но постепенно работата го погълна и лицензът му изтече. Тогава това не му направи впечатление, но сега съжаляваше, че се беше отказал от тренировките.

Виктор изравни машината на височина две хиляди метра.

— Улучи ли нещо? — подхвърли през рамо той.

— Трудно е да се каже. Но мисля, че все пак успяхме да ги задържим на почетно разстояние.

— До крайната точка остават около сто и петдесет километра на юг. Ходил съм на Арима, но за съжаление доста отдавна.

— Все над планини ли ще летим?

— Да — отвърна Виктор. — И над дълбоки долини. Това ще ни позволи да останем извън обхвата на радарите. Районът не се води зона за сигурност, границата с Китай отдавна е отворена. Голяма част от ресурсите на Зовастина са насочени на юг към Афганистан и Пакистан.

— Измъкнахме ли се? — обади се Касиопея.

— Така изглежда.

— Ще поема по обиколен маршрут, за да избегнем евентуални нови срещи — обади се Виктор. — Ще отнеме още малко време, но колкото повече се отдалечаваме на изток, толкова по-сигурен ще бъде полетът.

— С колко ще ни забави този маршрут?

— С около половин час.

Малоун одобрително кимна, а Касиопея не възрази. Едно е да избягваш куршумите, но съвсем друго, когато става въпрос за ракети въздух-въздух. Съветските нападателни оръжия бяха отлични, най-вече ракетите. Решението на Виктор беше разумно.

Малоун се отпусна на седалката и отправи поглед към върховете наоколо. Голите им червеникави склонове бяха прорязани от коритото на буйна река. До тази забравена от бога земя бяха стигали както Александър Велики, така и Марко Поло. Някога тя е била истинско бойно поле. Британски колонии на юг, Русия на север, Китай на изток и Афганистан на запад. През по-голямата част от XX век Москва и Пекин се бяха борили за контрол върху тези територии. В крайна сметка бяха стигнали до напрегнато примирие, от което единствен победител се оказа Памир.

Александър Велики бе избрал с много мъдрост мястото за вечното си жилище. Но дали наистина бе така? Дали тленните му останки наистина бяха някъде тук? И чакаха да бъдат открити?

14:00 ч.

Зовастина отлетя за имението на Винченти с най-бързия боен хеликоптер на Федерацията. Къщата бързо се открои пред очите й. Огромна и скъпа, но преходна — също като собственика си. Допускането на капитализма на територията на Федерацията май не беше много добра идея. Трябваше да се направят някои промени, за да се обуздае Венецианската лига. Но първо най-важните неща.

Хеликоптерът се приземи. Веднага след като Едуин Дейвис напусна двореца, тя бе изпратила Камил Ревин да предупреди Винченти за предстоящото й посещение. Разбира се, със съответното закъснение, позволяващо на войниците й да заемат позиции. Току-що я информираха, че къщата вече е под контрол, и тя заповяда на екипа да се оттегли с хеликоптерите си, задържайки само девет човека. Обслужващият персонал също беше евакуиран. Тя нямаше проблеми с местните хора. Проблемът й беше Винченти.

Слезе от хеликоптера, прекоси безупречно поддържаната морава и се насочи към каменната тераса. Познаваше отлично разположението на имението, тъй като внимателно беше следила строителството въпреки убеждението на Винченти, че тя не проявява интерес към резиденцията му. Петдесет и три стаи. Единайсет спални, шестнайсет бани. Архитектът с готовност й беше предоставил плановете. Знаеше за голямата трапезария, грижливо аранжираните кътчета за отдих, модерната кухня и винарската изба. Един поглед върху обзавеждането беше достатъчен, за да разбере защо цената на строителството е осемцифрена.