Стив Бери - Венецианското предателство

— На италиански „таван“, „покрив“ — преведе Торвалдсен. — Явно новият собственик е в крак с местните обичаи.

— В тази част на света много държат на местните наименования — поясни Или. — Това е една от причините за дълбоката омраза на азиатците към съветските окупатори, които безцеремонно са ги променяли. Разбира се, след създаването на Федерацията всички имена са били възстановени. Благодарение на този акт Зовастина придоби широка популярност.

Стефани огледа оградата около портала, търсейки начин за комуникация с обитателите на сградата: звънец, домофон или нещо подобно. Не видя нищо, но в замяна на това иззад колоните се появиха двама мъже — млади и стройни, облечени в камуфлажни униформи и с автомати „Калашников“ в ръце.

Единият насочи оръжието си към колата, а другият отвори портала.

— Интересно посрещане — обади се Торвалдсен.

Мъжът с автомата се приближи и изкрещя нещо на език, който Стефани не разбираше. Но това не беше необходимо. Тя прекрасно знаеше какво иска той.

Зовастина влезе в прохода и върна шкафа на мястото му с помощта на дистанционното, което беше изтръгнала от мъртвите пръсти на О’Конър. По тавана, на равни интервали една от друга, светеха крушки в телени предпазители. Тесният коридор свършваше десетина метра по-нататък пред желязна врата. Тя се приближи до нея и напрегна слух. Не се чуваше нищо. Предпазливо натисна бравата и вратата се отвори. Озова се на малка площадка, от която стръмно се спускаха каменни стъпала, изсечени направо в скалата. Впечатляващо. Противникът й със сигурност беше обмислил всичко.

Винченти погледна часовника си. О’Конър би трябвало да се обади. Телефонът на стената осигуряваше пряка връзка с библиотеката. Той устоя на изкушението да го използва, тъй като не искаше да разкрие местоположението си.

Бяха затворени тук вече три часа и той огладня, макар че стомахът му се бунтуваше по-скоро от нерви.

Беше използвал времето, за да кодира данните в двата лабораторни компютъра. Освен това довърши експериментите, които бяха започнали с Линдзи и които трябваше да докажат, че могат да съхраняват археята при стайна температура — поне за онези няколко месеца, които деляха производството от продажбата. Работата помогна на Линдзи да се успокои, но Уолд беше все така напрегната.

— Изхвърли всичко в канала! — заповяда той. — Течности и разтвори, мостри и заложени проби. Всичко!

— Но какво правиш? — учудено попита Карин.

Той не беше в настроение да спори с нея.

— Тези неща не ни трябват.

Младата жена се надигна от стола си.

— А моето лечение? — попита тя. — Даде ли ми достатъчно лекарства? Излекувана ли съм?

— Ще стане ясно утре или вдругиден.

— А ако не съм излекувана?

— Мисля, че си доста взискателна за жена, която доскоро беше на смъртно легло — хвърли й преценяваш поглед той.

— Отговори на въпроса ми. Излекувана ли съм?

Той отново се извърна към компютъра. Няколко движения с мишката бяха достатъчни, за да прехвърли информацията върху флашпаметта. След което задейства кодиращата система на твърдия диск.

— Ти дойде при мен! — сграбчи го за ризата Карин. — Ти поиска помощта ми, за да притиснеш Ирина! Ти ми даде надежда!

Тази жена май е на път да създаде повече неприятности, отколкото заслужава, въздъхна в себе си Винченти.

— Ако възникне необходимост, винаги можем да продължим лечението — примирително каза той. — Това е лесно. Просто ще те заведа на мястото, където живее бактерията, и ще пиеш направо от извора. Тя лекува и по този начин.

Но обяснението се оказа недостатъчно за младата жена.

— Гаден лъжец! — процеди тя и пусна ризата му. — Не мога да повярвам, че ме вкара в такава бъркотия!

Винченти също. Но беше късно да направи каквото и да било.

— Готов ли си? — извърна се към Линдзи той.

Сътрудникът му кимна. Разнесе се звън на счупени стъкла. Стиснала назъбените останки на някаква стъкленица, Карин се втурна към него. Опря импровизирания нож в корема му и спря. Очите й хвърляха мълнии.

— Трябва да знам! — гневно прошепна тя. — Излекувана ли съм?

— Отговори й — обади се един глас от дъното на лабораторията.

Винченти рязко се завъртя. В рамката на вратата стоеше Ирина Зовастина с пистолет в ръка.

— Излекувана ли е, Енрико? — попита тя.

Малоун зърна къщата на около три километра пред тях. Виктор бе долетял дотук от север, след като бе направил широк кръг на изток, заобикаляйки границата с Китай. Опитното му око бързо определи приблизителна квадратура от около четири хиляди квадратни метра застроена площ, разпределени на три етажа. Те се приближаваха откъм задната страна, а фасадата гледаше към дълбоката долина, заградена от три страни с непристъпни планински върхове. Край една от външните стени имаше скеле. Под него се виждаше малка бетонобъркачка до висока купчина пясък. Границите на имението бяха маркирани с ограда от ковано желязо, част от която все още не беше монтирана. Не се виждаха нито работници, нито охрана. Встрани от къщата имаше голям гараж за шест коли. Вратите му бяха затворени. Между терасата и горичка, която свършваше в основата на един от върховете, се простираше добре поддържана градина. Листата на дръвчетата бяха вече напъпили.