Стив Бери - Венецианското предателство

Фоайето на главния вход се охраняваше от двама войници. Други двама стояха в подножието на мраморното стълбище. Всичко тук й напомняше за Венеция. И за провала, който беше претърпяла там.

Привлече вниманието на един от униформените, който посочи надясно с карабината си. Прекоси къс коридор и влезе в помещение, което приличаше на библиотека. Вътре имаше още трима войници в компанията на непознат мъж. Тя го виждаше за пръв път, но знаеше името му и беше запозната с миналото му.

— Предстои ви да вземете решение, мистър О’Конър.

Мъжът се надигна от коженото канапе.

— Вие дълго време работите за Винченти. Той зависи от вас и ако трябва да бъдем откровени, едва ли би стигнал дотук без помощта ви. — Тя направи кратка пауза, за да бъде оценен комплиментът й, и бавно огледа разкошната мебелировка. — Винченти живее добре. Любопитна съм дали споделя богатството си с вас.

О’Конър мълчеше.

— Нека ви кажа нещо, което може би ви е известно. Чистата печалба на компанията му за миналата година е малко повече от четирийсет милиона евро. Акциите му струват над един милиард. Колко ви плаща?

Отговор не последва.

— Сто и петдесет хиляди евро — съобщи тя, внимателно наблюдавайки реакцията му. — Както виждате, знам достатъчно, мистър О’Конър. Сто и петдесет хиляди евро срещу всичко, което вършите за него. А то включва заплахи, рекет и дори убийства. Той печели десетки милиони, а на вас отпуска сто и петдесет хиляди. Живее като Крез, а вие… — Изигра леко колебание и добави: — Вие просто живеете.

— Не се оплаквам — отговори О’Конър.

— Точно така. — Тя се приближи към бюрото. — Не се оплаквате и това ви прави чест.

— Какво желаете?

— Къде е Винченти?

— Няма го. Тръгна си преди появата на вашите хора.

— Ето още нещо, което харесвам у вас — усмихна се тя. — Лъжете отлично.

— Мислете каквото искате — сви рамене той. — Вашите хора със сигурност вече са претърсили къщата.

— Точно така. И наистина не са открили Винченти. Но ние с вас знаем защо, нали?

Очите й се сведоха към красивите алабастрови орнаменти на бюрото и към китайските фигурки отгоре. Тя не харесваше източното изкуство. Взе една от фигурките — полуоблечен грозен дебел мъж.

— По време на строителството на това чудовищно съоръжение Винченти се е погрижил за тайни проходи, уж за улеснение на прислугата. Но ние с вас знаем истинското им предназначение, нали? В скалата под нас е издълбано огромно скривалище. По всяка вероятност сега той се намира именно там.

Лицето на О’Конър не трепна.

— И така, мистър О’Конър, аз вече споменах, че имате избор — продължи с равен глас Зовастина. — Аз ще открия Винченти, с ваша помощ или без ваша помощ. Но ще ви призная, че в момента времето е от първостепенно значение. Затова съм готова на сделка. Бих могла да използвам услугите на находчив човек като вас… — Замълча за момент и добави: — Човек, който не е алчен… Ето и предложението ми: готов ли сте да работите за мен, или предпочитате да останете с Винченти?

Беше отправяла подобно предложение на много други: членове на Националното събрание, на правителството или на надигащата се опозиция. Някои не си струваше да бъдат купени, тъй като далеч по-лесно щеше да бъде да ги ликвидира. Но повечето се бяха превърнали в нейни верни съюзници. Всички без изключение бяха азиатци или руснаци, а някои от тях — комбинация между двата етноса. В момента обаче хвърляше въдицата си на един американец и й беше любопитно да види реакцията му.

— Избирам вас — спокойно отговори О’Конър. — Какво желаете от мен?

— Отговорете на въпроса ми.

О’Конър посегна към джоба си и един от въоръжените мъже светкавично го взе на мушка. Той побърза да вдигне ръце.

— Трябва да извадя нещо, за да мога да ви отговоря.

— Добре — кимна тя.

В ръцете му се появи сребрист апарат с три бутона.

— До помещенията, за които споменахте, може да се стигне по коридори вътре в къщата. Но подземието е достъпно само оттук. — Вдигна апарата срещу нея и добави: — Първият бутон отваря всички врати в случай на пожар. Вторият активира алармената система. А третият… — Той насочи машинката към стената и добави: — Третият отваря това…

Тежкият китайски шкаф с красиви орнаменти бавно се завъртя, разкривайки слабо осветен коридор. Душата й потръпна от чувството за триумф.

Тя пристъпи към един от бодигардовете и извади от кобура му 9-милиметровия „Макаров“.

— Не се нуждая от толкова лесно спечелена лоялност — каза Зовастина, обърна се и простреля О’Конър в главата.