Стив Бери - Венецианското предателство

Винченти вдигна спринцовка, запълнена с прозрачна течност.

— Пак ли приспивателно? — попита тя.

— Не. Предстои да изпълня най-съкровеното ти желание. Онова, което искаш най-много от всичко.

Замълча за момент и добави:

— Да живееш.

Венеция, 2:55 ч.

— Или Лунд е жив? — смаяно промълви Малоун.

— Не го знаем със сигурност — отвърна Едуин Дейвис. — Но подозираме, че Зовастина е била подучена от някого. Вчера разбрахме, че Лунд е бил източникът на нейната информация (Хенрик ни разказа някои неща за него), а обстоятелствата около смъртта му са наистина подозрителни.

— Но защо Касиопея го смята за мъртъв?

— Защото така трябва — отговори Торвалдсен. — Няма начин да докажем противното. Но аз мисля, че и тя има някои съмнения относно смъртта му.

— Изцяло поддържам мнението на Хенрик, че Зовастина ще направи опит да се възползва от връзката между Или и Касиопея — добави Стефани. — Днешните събития със сигурност са били шок за нея, а параноята е неразделна част от живота на такива хора. Касиопея би могла да се възползва.

— Тази жена подготвя война и изобщо няма да се замисли за Касиопея. Тя й трябва, за да стигне до летището. После се превръща в багаж.

— Има и още нещо, Котън — тихо каза Стефани.

Той очаквателно я погледна.

— Наоми е мъртва.

— Господи, омръзна ми да чувам за смъртта на приятели! — прошепна Малоун и несъзнателно зарови пръсти в косата си.

— Искам Енрико Винченти! — промълви през стиснати зъби Стефани.

И той го искаше. Наложи си да мисли отново като оперативен агент и да прогони желанието за бързо отмъщение.

— Нали казахте, че в трезора има нещо? — вдигна глава той. — Хайде, покажете ми го.

Зовастина наблюдаваше жената, която седеше срещу нея в луксозната кабина на реактивния самолет. Без съмнение бе силна личност. Подобно на затворничката от китайската лаборатория, тя със сигурност изпитваше страх, но за разлика от онази нещастница умееше да го контролира.

По пътя от базиликата до летището не бяха разменили нито дума и това й позволи да разгледа добре своята заложница. Все още не беше сигурна дали присъствието й е плод на случайност или на старателно подготвен план. Нещата се бяха развили прекалено бързо.

Ами костите? Беше сигурна, че ще открие нещо важно и именно затова рискува да се появи във Венеция. Признаците за успех бяха налице. Но две хиляди години са твърде дълъг период. Торвалдсен беше прав. Какво на практика би могло да е останало?

— Защо беше в базиликата? — зададе първия си въпрос тя.

— За да си побъбрим ли ме отвлече? — изгледа я хладно заложницата.

— Взех те, за да разбера какво знаеш.

Тази жена поразително й напомняше за Карин. Същата проклета самоувереност. Плюс някаква особена загриженост, която предизвикваше интереса й, но и я изваждаше от равновесие.

— Косата и дрехите ти са мокри. Изглежда, си поплувала.

— Твоята горила ме блъсна в лагуната.

Това беше новина.

— Моята горила?

— Виктор — кимна Касиопея. — Нима не ти е докладвал? Аз убих партньора му в музея на Торчело, но той успя да се измъкне.

— Това със сигурност ще ти създаде проблеми.

— Едва ли.

Гласът й беше студен, язвителен и надменен.

— Познаваше ли Или Лунд?

Касиопея Вит не отговори.

— Мислиш, че аз съм го убила, нали?

— Не мисля, а съм сигурна. Той ти е разказал за загадката на Птолемей. Убедил те е, че тялото в Сома не било на Александър. Свързал го е с кражбата на мощите на свети Марко от венецианските търговци и именно това те е накарало да се появиш във Венеция. Убила си го, за да му затвориш устата. Но той успя да сподели откритието си. С мен.

— А ти го сподели с Хенрик Торвалдсен.

— И с някои други хора.

Сериозен проблем. Зовастина се питаше дали има някаква връзка между жената насреща й и неуспелия атентат. А Винченти? Без съмнение Хенрик Торвалдсен притежаваше всички качества, за да бъде член на Венецианската лига. Но списъкът с членовете беше дълбоко засекретен и тя нямаше как да провери дали наистина бе така.

— Или никога не е споменавал за теб.

— Но е споменавал за теб!

Тази жена наистина приличаше на Карин. Същата натрапчива съблазнителност, същите откровени маниери. Същата нагла предизвикателност, която най-много я привличаше. Защото за укротяването й бяха нужни твърдост и търпение. Което беше постижимо.

— Ами ако Или е жив? — подхвърли Зовастина.

Венеция