Стив Бери - Венецианското предателство

— Доста дълго. Сега е утро.

Дезориентацията й беше пълна.

— Какво става?

— Искам да ти прочета нещо — отклони въпроса Винченти. — Ще ми позволиш ли?

— Нима имам избор?

Самообладанието й се завръщаше.

— Всъщност не — отвърна той. — Но аз съм убеден, че няма да съжаляваш.

Още от самото начало се отнасях с подозрение към Клинично изследване W12-23. Контролът му беше поет лично от Винченти, помагах му аз. Това беше доста странно, защото Винченти рядко се ангажираше с подобна дейност, особено когато обект на изследването бяха само дванайсет души. Този факт увеличи подозренията ми. Обикновено на подобни процедури подлагаме стотици, а понякога и хиляди хора. Пробите от дванайсет човека едва ли можеха да докажат ефективността на дадена субстанция, особено по отношение на нейната токсичност. При всички случаи заключенията щяха да бъдат, меко казано, непълни.

Когато споделих тези мисли с Винченти, той отговори, че целта на изследването не е токсичността — нещо, което също ми се стори странно. Попитах каква субстанция изпробваме, а той отговори, че е негова собствена разработка и иска да разбере дали резултатите му ще бъдат потвърдени от изпитания върху хора. Знаех, че Винченти работи по засекретени проекти (което означаваше, че само определени хора имаха достъп до съответните данни), като досега и аз бях един от тях. За този проект обаче, известен като „Зета Ета“, той даде да се разбере, че никой освен него няма да има достъп до изследваната субстанция.

Използвайки специфичните параметри, определени от него, аз осигурих дванайсет доброволци от различни здравни заведения в страната. Задачата беше трудна, защото иракчаните не говорят открито за СПИН, а болестта е сравнително рядко разпространена в страната им. Пациентите бяха събрани едва след като в действие влязоха и парите. Трима в ранна фаза на заразяване с ХИВ, при които броят на белите кръвни телца доближаваше хиляда, а вирусът бе в незначително количество. У никой от тях не се наблюдаваха симптоми на СПИН. Други петима вече бяха развили болестта. Кръвта им гъмжеше от вируси, белите кръвни телца бяха малко, симптомите бяха многобройни. Последните четирима бяха към края си. Броят на белите им кръвни телца беше под двеста, бяха развили редица вторични инфекции, краят им беше само въпрос на време.

Всеки ден пътувах до багдадската клиника, където им инжектирах дозите, предписани от Винченти. По време на тези посещения им вземах кръвни и тъканни проби. Всички болни показаха видимо подобрение още след първата инжекция. Нивото на белите кръвни телца рязко се повиши, имунната им система започна да функционира и да се справя с вторичните инфекции. Разбира се, това не се отнасяше за петима от тях, които бяха развили синдром на Капоши, но инфекциите, с които имунната им система можеше да се справи, рязко намаляха още на втория ден.

След третата инжекция се забеляза рязко подобрение в имунната система на всички дванайсет пациенти. Белите кръвни телца започнаха да се възстановяват и броят им нарасна. Болните възвърнаха апетита си и наддадоха на тегло. В кръвта им почти не останаха следи от ХИВ вируса. Нямаше съмнение, че ако инжекциите бяха продължили, всички те щяха да бъдат излекувани — поне от ХИВ и СПИН. Но инжекциите бяха прекратени. На четвъртия ден, след като Винченти се убеди, че субстанцията действа, той я подмени с обикновен физиологичен разтвор. Състоянието на всичките дванайсет пациенти рязко се влоши. Белите кръвни телца в кръвта им стремително намаляха, изместени от ХИВ вируса. За мен съставът на тествания препарат си остава тайна. Ограничените химически анализи, които успях да направя, показаха само водна субстанция със слабо алкално съдържание. Любопитството ме накара да поставя част от тествания препарат под микроскоп. Бях силно шокиран, когато открих живи организми в субстанцията.

Винченти не пропусна да отбележи вниманието, с което го слушаше Карин Уолд.

— Това е рапорт на човек, който преди време работеше за мен — поясни той. — Предназначен за висшестоящите, но не стигна до тях, защото поръчах да го убият. Случи се в Ирак през осемдесетте години на миналия век. Беше сравнително лесно, тъй като по онова време страната се управляваше еднолично от Саддам.

— А защо го уби?

— Защото беше прекалено любопитен. Обръщаше внимание на неща, които не го засягаха.

— Това не е отговор. Защо трябваше да умре?