Стив Бери - Венецианското предателство

Нещата се подреждаха.

— Монетите и загадката вървят заедно — рече той.

— Без съмнение — кимна Торвалдсен. — Но по какъв начин?

В момента той нямаше отговор на въпроса.

— Никой от вас не ми отговори — каза той. — Защо ги пуснахте да си тръгнат?

— Беше ясно, че Касиопея няма нищо против — отвърна Торвалдсен. — Ние с нея притежаваме достатъчно информация за Или, за да заинтригуваме Зовастина.

— Затова ли я потърси по телефона, докато бяхме навън?

— Да, тя трябваше да знае за какво става въпрос. А аз нямах представа какво е намислила. Котън, ти трябва да проумееш, че Касиопея иска да разбере какво се е случило с Или, но отговорът на този въпрос е в Азия.

Малоун изпитваше безпокойство от обсесията на партньорката си. Както и от болката, която я измъчваше. И от болестта й. Твърде много неща, които се нуждаеха от изясняване. Твърде много емоции за човек, който упорито се стремеше да ги пренебрегва.

— Какво възнамерява да предприеме, след като пристигне във Федерацията?

— Нямам представа — сви рамене Торвалдсен. — Зовастина е наясно, че съм в течение на плановете й. Направих си труда да я убедя. Тя знае, че Касиопея е свързана с мен и без съмнение ще се опита да изтръгне от нея всичко, което…

— Преди да я убие.

— Котън, тя пое този риск напълно съзнателно — обади се Стефани. — Никой не я е принуждавал да отиде там.

— Точно така, никой — кимна с нарастващо безпокойство той. — Но и никой не я спря. И свещеникът ли е замесен?

— Той има конкретна задача — отвърна Дейвис.

— Но това не е всичко — каза Торвалдсен. — Загадката на Птолемей е напълно реална и Или си е давал сметка. Най-накрая ние разполагаме с всички елементи от нея и можем да я разрешим.

— Там няма нищо — махна към кутията Малоун. — От което следва, че сме в задънена улица.

— Нищо подобно — поклати глава Торвалдсен. — Преди да бъдат извадени на бял свят, костите са лежали в криптата в продължение на векове. — Той посочи отворения саркофаг и добави: — Когато ги извадили за пръв път през 1835 година, там имало и още нещо, за което малцина знаят. В момента то се намира в трезора, където е престояло много години.

Ръката му се насочи към южното крило, което тънеше в мрак.

— А ти изчака Зовастина да си тръгне, за да надникнеш там? — присви очи Малоун.

— Нещо такова — отвърна датчанинът и в ръката му се появи ключ. — Дори съм си купил билет.

— Вероятно си даваш сметка, че залъкът е прекомерно голям за устата на Касиопея.

— Напълно — въздъхна Торвалдсен.

Трябваше му време за размисъл. Извърнал глава към южното крило, Малоун небрежно подхвърли:

— Знаеш ли какво да правиш с онова нещо там?

— Това не е моя работа, но има един човек, който със сигурност знае.

В очите на Малоун се появи недоумение.

— Хенрик поддържа мнение, с което Едуин е склонен да се съгласи… — започна Стефани.

— Става въпрос за Или — сухо рече Торвалдсен. — Според нас той е жив.

Централноазиатска федерация, 6:50 ч.

Винченти слезе от хеликоптера. Полетът от Самарканд беше продължил около час. До долината Фергана вече можеше да се стигне и по новата източна магистрала, но неговото имение беше още по̀ на юг — на територията на някогашен Таджикистан, и най-бързия достъп си оставаше по въздуха.

Беше избрал земята изключително грижливо, предпочитайки високопланинските райони. Никой не беше проявил интерес към покупката му, включително и Зовастина. Като причина да купи 80 хектара в подножието на Памир, част от които се намираха в долина с девствени гори, Винченти посочи отегчението си от равнинната и кална местност в околностите на Венеция. Това трябваше да бъде неговият нов свят. Тук никой не можеше да го види или чуе, тук щеше да управлява, заобиколен от покорни слуги. Доскоро дивата и девствена природа вече беше преобразена по един особено приятен начин, така че напомняше едновременно на Италия, Византия и Китай.

Беше кръстил имението си „Атико“ — надпис, който забеляза под каменната арка над главния вход малко преди приземяването на хеликоптера. Обърна внимание и на скелето около външните стени. Довършителните работи бяха в пълен ход и скоро всичко щеше да бъде готово. Строителството вървеше бавно, но с равномерно темпо. Той с нетърпение очакваше да види окончателния външен вид на внушителната сграда.

Притича под въртящите се витла и прекоси градината в английски стил, засадена с цветя и дървета, които издържаха на суровия планински климат. Питър О’Конър го очакваше на задната тераса, покрита с недялани камъни.