Стив Бери - Венецианското предателство

— Отлична идея, Виктор.

— Тя още не знае какви си ги забъркал, нали? — прошепна Касиопея.

— Ще умреш, преди да си отворила уста! — мрачно я предупреди Виктор.

— Не се безпокой, няма да й кажа.

Светкавично преценил трудното положение на Касиопея, Малоун се надигна иззад парапета с насочен пистолет.

— Хвърли го! — хладно заповяда Виктор.

Той не му обърна внимание.

— На твое място бих го направила — обади се отдолу Зовастина, продължавайки да държи на мушка Мичънър и Торвалдсен. — В противен случай ще гръмна тези двамата.

— Убийство на италианска територия, извършено от върховния министър на Централноазиатската федерация? Не ми се вярва.

— Имаш право — кимна Зовастина. — Но Виктор спокойно може да убие жената без никакви проблеми за мен.

— Хвърли го — обади се Касиопея.

Той си даде сметка, че би било проява на глупост. По-добре да се оттегли в мрака, но да остане заплаха за тях.

— Котън — обади се Торвалдсен. — Направи каквото ти казва Касиопея.

Беше длъжен да приеме, че двамата му приятели знаеха какво правят. Дали щеше да допусне грешка? Може би. Беше го правил и преди. Разтвори пръсти и пистолетът полетя отвъд парапета.

— Свали я долу! — заповяда Зовастина и се обърна към мъжа, който току-що се беше разделил с оръжието си. — А ти ела тук!

Той не помръдна.

— Моля те, Котън — обади се Торвалдсен.

След кратко колебание фигурата на мъжа се отлепи от парапета.

— Ти ли го контролираш? — попита Зовастина.

— Никой не го контролира.

Виктор и заложницата се появиха пред олтара. Миг по-късно към тях се присъедини и мъжът, който беше изпълнил заповедта на Торвалдсен.

— Кой си ти? — втренчи се в него Зовастина. — Торвалдсен те нарече Котън.

— Казвам се Малоун.

— А ти? — извърна се към жената с лъка тя.

— Аз съм приятелка на Или Лунд.

Трябваше да разбере какво става. Веднага! Съобразявайки светкавично, тя посочи пленницата на Виктор.

— Тази идва с мен! Така ще стигна безпрепятствено до летището!

— По-добре да остане тук с мен, госпожо министър — поклати глава Виктор. — Ще я държа, докато излетите.

Зовастина поклати глава и махна с ръка към Торвалдсен.

— Вземи него! Отведи го на сигурно място и чакай да се обадя от самолета. Ако ти създава проблеми, убий го. И направи така, че тялото му да изчезне.

— Госпожо министър — обади се Мичънър. — Вземете мен за заложник, защото и бездруго аз съм главният виновник за бъркотията. Пуснете господина да си върви.

— А какво ще кажете да вземете мен вместо нея? — обади се Малоун. — Никога не съм ходил в Централноазиатската федерация.

Очите й се плъзнаха по фигурата на американеца. Висок, самоуверен. Вероятно агент. Не, не става. Искаше да научи повече за връзката на жената с Или Лунд. Всеки, който бе готов да рискува живота си, за да отмъсти за Лунд, заслужаваше задълбочено проучване.

А и този Мичънър. Надяваше се, че Виктор ще намери повод да види сметката на лъжливия свещеник.

— Добре, отче — взе решението си тя. — Ти оставаш с Виктор. А с вас ще се видим някой друг път, мистър Малоун.

Самарканд

Винченти се събуди.

Лежеше на разпънатата кожена седалка, монтирана в задната част на кабината. Хеликоптерът беше напуснал града и летеше на изток.

Телефонът в скута му вибрираше.

Върху екрана се беше изписало името на Грант Линдзи, началник на научноизследователската лаборатория в Китай. Пъхна миниатюрната слушалка в ухото си и натисна бутона.

— Приключихме — обяви служителят му. — Зовастина разполага с всички микроорганизми, лабораторията е преобразена. Всичко е чисто.

Винченти нямаше никакво намерение да се окаже между чука и наковалнята, в случай че Западът или Китай проявяха интерес към плановете на Зовастина и неговата лаборатория в планините. По този проект бяха работили само осем учени начело с Линдзи. Всички следи от работата им сега бяха заличени.

— Плати на хората и ги пусни да си вървят — разпореди се той. — По-късно О’Конър ще се срещне с всеки един от тях и ще им предложи съответните компенсации. — Отговори му мълчание и той побърза да добави: — Не се безпокой, Грант. Вземи данните от компютъра и тръгвай към къщата ми оттатък границата. Ще трябва да изчакаме, за да видим какво мисли да прави с този арсенал върховният министър Зовастина.

— Тръгвам веднага.

Това искаше да чуе.

— Ще се видим още днес — каза Винченти. — Хайде, действай, защото ни чака работа.