Стив Бери - Венецианското предателство

Тревожеше я друго. Малко преди появата на нападателя Виктор беше изчезнал под колоните. Накъде се беше насочил? Тя стисна лъка и бавно опъна тетивата. Мъжът оттатък пътеката ту се мяркаше, ту изчезваше на слабата светлина.

Малоун чакаше с пистолет в ръка. Беше успял да се оттегли зад един от експонатите. Три последователни изстрела заглушиха стъпките му по дъсчения под. Не успя да определи откъде идваха те, защото ехото под сводестия таван беше твърде силно. Всъщност не му се искаше да застреля бодигарда. Продавачите на книги не убиват хора. Но в момента май не му оставаше друг избор. Напълни дробовете си с въздух и се приготви.

Зовастина се втренчи в Хенрик Торвалдсен, отчитайки машинално стрелбата над главата си.

Торвалдсен посочи кутията на пода.

— Вътре не е това, което очакваше, нали?

— Все пак си струваше — реши да бъде откровена тя.

— Загадката на Птолемей може да се окаже и измама. Хората търсят тленните останки на Александър Велики в продължение на хиляда и петстотин години, но без успех.

— Нима някой вярва, че в тази кутия са мощите на свети Марко?

— Положително — сви рамене той. — Поне що се отнася до гражданите на Венеция.

Преценила, че е време да си тръгва, Зовастина тихо подвикна:

— Виктор!

— Някакви проблеми, госпожо министър? — обади се друг глас.

Мичънър. Фигурата му се появи под светлината на олтара.

— Ти ме излъга! — изсъска тя и насочи пистолета в гърдите му.

Малоун се прокрадна наляво, докато въоръженият мъж зад парапета се движеше в обратната посока. Заобиколи трон с красива дърворезба, върху който се беше настанил дървен лъв, след което приклекна зад килимите и гоблените, които го скриваха от нападателя. Намерението му беше да го заобиколи и да излезе зад него.

В момента, в който се готвеше да напусне укритието си, една стрела бръмна във въздуха и се заби в гърдите на мъжа. Лицето му се разкриви, ръката му посегна към стрелата, но животът го напусна и той се строполи на пода.

Малоун рязко се извъртя наляво. Касиопея се беше изправила отвъд централната пътека с лък в ръце и абсолютно непроницаемо изражение на лицето. На високата стена зад нея се виждаше малка затъмнена розетка. Под нея се появи фигурата на Виктор с пистолет в ръка, който безшумно се насочи към Касиопея.

Зовастина беше бясна.

— Ти си знаел, че гробницата е празна! — изсъска тя.

— Как бих могъл? — погледна я с недоумение Мичънър. — За последен път са я отваряли преди сто и седемдесет години!

— Предай на твоя папа, че Католическата църква няма да получи достъп до Федерацията, независимо от подписания договор!

— Ще му предам — кимна Мичънър.

— Ами ти? — остро попита тя, обръщайки се към Торвалдсен. — Защо проявяваш интерес към всичко това?

— За да те спра.

— Ще ти бъде трудно.

— Едва ли. След като напуснеш базиликата, ще се насочиш към летището, но дотам се стига след продължително пътуване с лодка.

Тя бавно осъзна, че тези хора са предвидили всичко, залагайки капана си. Или, по-точно казано, бяха й предложили възможността сама да избере този капан. Венеция. Град, заобиколен от вода. Няма автомобили, няма автобуси и влакове. Придвижването в него се осъществяваше само с помощта на относително бавни лодки. Напускането на такъв град със сигурност можеше да бъде проблем. До летището имаше най-малко един час път. Нямаше нищо успокоително в решителните лица на мъжете, изправени на пет метра от нея.

Виктор предпазливо тръгна към жената с лъка. Убийцата на Рафаел, която току-що беше пронизала и още един от охраната. Много му се искаше да я ликвидира, но си даде сметка, че би било глупаво. Беше чул думите на Зовастина и разбираше, че ситуацията взема неприятен обрат. Трябваха им гаранции, за да се измъкнат. Дулото на пистолета му потъна в тила на жената. Тя не помръдна.

— Би трябвало да те гръмна! — просъска той.

— И какво ще спечелиш?

— Поне ще изравня резултата.

— Той вече е изравнен. Ти уби Или, а аз премахнах партньора ти.

Той овладя гнева си и направи опит да мисли. Хрумна му една идея, която със сигурност щеше да постави ситуацията под контрол.

— Тръгвай към парапета! — заповяда той. — Бавно!

Тя направи три крачки.

— Госпожо министър! — подвикна Виктор.

Видя как Зовастина вдига глава, без да отмества оръжието си, насочено в мъжете срещу нея.

— Тази жена ще бъде нашата гаранция за измъкване. Ще я вземем за заложник.