Стив Бери - Венецианското предателство

— Не можем да си тръгнем.

— Майната й на политиката! Срежи въжетата!

Тялото на Истън се вцепени, дишането му стана затруднено. После треската взе връх и той изгуби съзнание. Най-после.

Винченти обърна гръб на нара и грабна дневника, който беше започнал три седмици по-рано. На първата страница беше изписано името на колегата му, а на следващите беше отбелязвал промяната в цвета на кожата му. От нормална към жълтеникава, а накрая и пепелява като на мъртвец. Човекът на нара беше изгубил голяма част от теглото си — около двайсет и пет килограма, половината от които през първите два дни на заболяването. Стомахът му се беше свил до степен, която можеше да поеме само няколко глътки топла вода и минимално количество спирт.

Плюс треската. Температурата му не спадаше под трийсет и девет градуса, а понякога надминаваше и четирийсет. Тялото му се освобождаваше от течностите по-бързо, отколкото ги поемаше, и се топеше буквално пред очите му. В продължение на години бяха използвали за експериментите си опитни животни, които Багдад имаше грижата да им доставя: гибони, бабуини, зелени маймуни, гризачи и влечуги. Но едва сега той имаше възможност да регистрира реакцията на човешкия организъм.

Очите му се сведоха към нара, към който беше привързан Истън. Гърдите му се повдигаха и отпускаха с видимо усилие, от гърлото му излитаха дълбоки хрипове, потта течеше като река от челото му. Винченти грижливо отбеляза наблюденията си в дневника и прибра химикалката. После излезе в ясната нощ, решил да пораздвижи схванатите си крака. Докога ли щеше да издържи организмът на Истън?

Трябваше да помисли и какво щеше да прави с трупа.

Нямаше правила за справяне с извънредни ситуации като тази и той трябваше да импровизира. За щастие строителите на станцията предвидливо бяха изградили и пещ за изгаряне на опитните животни. Но тя беше твърде малка, за да побере човешко тяло, и той трябваше да измисли нещо.

— Виждам ангелите! — разнесе се крясъкът на Истън. — Те са тук, навсякъде!

Винченти се обърна и влезе обратно. Колегата му беше ослепял. Не беше сигурен дали треската беше разрушила ретината му, или това се дължеше на някаква вторична инфекция.

— Господ е тук! Ето, виждам го!

— Да, Чарли. Разбира се, че го виждаш.

Потърси пулса му. Кръвта лудо блъскаше в сънната му артерия. Наведе се да чуе и сърцето, което биеше като барабан. Кръвното налягане беше паднало до критичната граница, а температурата му продължаваше да надвишава трийсет и девет градуса.

— Какво да кажа на Господ? — прошепна Истън.

— Кажи му „здравей“.

Винченти придърпа един стол. Краят дойде двайсет минути по-късно, спокоен и безболезнен. Просто един последен дъх. Дълбоко и продължително поемане на въздух, без издишване. Той отбеляза датата и часа в дневника и после взе кръвна и тъканна проба. След това уви тялото в тънкия матрак и мръсните чаршафи, изнесе го от стаята и го внесе в съседната постройка. Там вече го чакаха скалпел и хирургически трион. Винченти си сложи чифт дебели гумени ръкавици и отряза краката от торса. Мършавата плът се режеше лесно, костите бяха трошливи, а мускулите имаха съпротивлението на варено пиле. Ампутира и ръцете, след което пъхна крайниците в пещта. Равнодушно изчака пламъците да ги погълнат, след което дойде ред на трупа и главата, които влязоха през металната вратичка, без да се налагат допълнителни операции. Последваха ги нарязаният на четири окървавен матрак, чаршафите и ръкавиците.

Той затръшна вратичката и се измъкна навън. Край. Точка.

Винченти се отпусна на земята и насочи поглед към звездите. Коминът на крематориума чернееше на фона на теменуженото небе. Димът беше напоен със сладникавата воня на човешка плът.

Винченти се изтегна и затвори очи в очакване на съня.

Двайсет и пет години по-късно Винченти все още помнеше този сън. Помнеше горещината и мизерията на ада, наречен Ирак. Далечното, усамотено място, където се намираше станцията. Какви бяха заключенията на комисията на ООН след Войната в Залива? При съществуващите в момента настроения обектите се възприемаха едва ли не като произведения на изкуството, но на практика се оказаха доста архаични. Да, точно така. Но инспекторите на тази комисия не бяха работили там, за разлика от него. Млад и слаб, с гъста коса и много мозък под нея. Талантлив и способен вирусолог. Двамата с Истън заминаха за Таджикистан, където започнаха съвместна работа с руснаците. Лабораторията беше разположена в полите на Памир, далеч от населени места.