Стив Бери - Венецианското предателство

— Всичко наред ли е?

— Тук нямаме проблеми — кимна служителят му.

Винченти направи няколко крачки по алеята, вдишвайки с наслада кристалния въздух. Буреносни облаци се трупаха далеч на изток, над непристъпните върхове отвъд границата с Китай. Над долината се рееха черни гарвани. Местоположението на замъка беше подбрано така, че да не се губи нищо от величествената гледка. Каква огромна разлика с Венеция! Никакви миазми и мирис на застояла вода. Само кристалночист планински въздух. Беше чувал, че азиатската пролет е необичайно мека и сега с благодарност установи, че е истина.

— Нещо ново за Зовастина?

— В момента напуска Италия в компанията на непозната жена, мургава и привлекателна. На границата се е представила с името Касиопея Вит.

Познавайки акуратността на О’Конър, Винченти замълча и изчака подробностите.

— Вит живее в Южна Франция, където понастоящем финансира реставрацията на средновековен замък — голям и скъп проект. Наследила е от баща си няколко промишлени предприятия в Испания.

— Нещо повече в личен план?

— Мюсюлманка е, но не е религиозна. Отлично образование по история и инженерни науки. Трийсет и осем годишна, неомъжена. Това е горе-долу всичко, което успях да науча засега. Искате ли още подробности?

— Не — поклати глава Винченти. — Имаш ли представа защо е в компанията на Зовастина?

— Моите хора не успяха да разберат. Зовастина е напуснала базиликата с нея и се е отправила към летището.

— Тук ли ще се върне?

— Да — кимна О’Конър. — След четири-пет часа трябва да кацне в Самарканд.

Винченти усети, че има още нещо.

— Двамата, които изпратихме след Нел — промърмори О’Конър. — Единият е убит от снайперист, другият е успял да избяга. По всяка вероятност Нел ни е очаквала.

Винченти не хареса тона, с който бяха изречени тези думи. Но проблемът щеше да почака, тъй като той вече беше скочил от скалата. Нямаше път назад. Обърна се и влезе в къщата.

Вътрешното обзавеждане беше готово още преди година. Беше похарчил милиони за картини, тапети, лакирани мебели и произведения на изкуството. Но през цялото време бе внимавал да не пожертва вкуса заради великолепието. Затова в къщата имаше уютни салони, спални, бани и парк навън. За съжаление бе успял да прекара тук само няколко седмици, обслужван от местен персонал, който О’Конър беше избирал лично. Но съвсем скоро „Атико“ щеше да се превърне в постоянното му убежище — един прекрасен дом, предлагащ всички удобства и позволяващ спокоен размисъл. В тази връзка също не беше жалил време и средства: имението беше снабдено с високотехнологична алармена инсталация, ултрамодерна комуникационна система и сложна мрежа от тайни проходи, известни единствено на него.

Помещенията на приземния етаж преминаваха едно в друго. Всяко ъгълче бе прохладно и сумрачно. В изящен атриум в класически стил извито мраморно стълбище водеше към втория етаж.

Той пое по него.

Таваните бяха изпъстрени с фрески, илюстриращи развитието на естествените науки през вековете. Тази част от къщата най-силно му напомняше за Венеция, въпреки че отвъд сводестите прозорци се разкриваше планински пейзаж, а не ленивите води на канала. Винченти се насочи към първата врата вляво, веднага след площадката. Тя принадлежеше на една от просторните стаи за гости. Отвори я и влезе. Карин Уолд лежеше неподвижна в леглото.

О’Конър я беше прехвърлил тук заедно с медицинската сестра, използвайки друг хеликоптер. Към дясната й ръка отново беше прикачена системата. Винченти се приближи до масичката от неръждаема стомана, върху която лежаха няколко спринцовки. Вдигна една от тях и инжектира съдържанието й в пластмасовия разпределител на системата. Броени секунди по-късно Уолд отвори очи, пробудена от силния стимулант. В Самарканд я беше приспал, но сега му трябваше будна.

— Хайде, събуди се — каза той.

Жената примигна, погледът й бавно се проясни. Но клепачите й натежаха. Той грабна каната с ледена вода от нощното шкафче и заля лицето й. Тя подскочи, закашля се и разтърка очи.

— Копеле мръсно!

— Казах ти да се събудиш.

Коланите, които я приковаваха към леглото, липсваха. Вече нямаше нужда от тях. Очите й огледаха стаята.

— Къде съм?

— Харесва ли ти тук? Надявам се, че обстановката е достатъчно елегантна за вкуса ти.

Тя забеляза ярките слънчеви лъчи, които нахлуваха през отворената врата на терасата.

— Колко дълго съм била в безсъзнание?