Стив Бери - Венецианското предателство

Малоун последва останалите към южното крило на базиликата. Спряха до слабо осветения вход, над който се издигаше масивна арка. Торвалдсен отвори бронзовата врата с ключа, който извади от джоба си.

Сводесто преддверие водеше към трезора. Нишите вляво бяха запълнени с икони и мощехранителници, а вдясно беше помещението, в което се съхраняваха по-крехките и ценни символи на изчезналата република. Някои от тях бяха изложени в остъклени витрини, а други просто бяха изправени покрай стените.

— Повечето от тези предмети идват от Константинопол, завладян от Венеция през 1204 година — поясни Торвалдсен. — Но голяма част са станали жертва на реставрации, пожари и кражби. След падането на Венеция значителна част от колекцията била претопена заради златото, среброто и скъпоценните камъни.

Малоун с възхищение спря поглед на многобройните потири, реликварии, кръстове, купи и икони, изработени от камък, дърво, кристал, сребро или злато. Обърна внимание и на амфорите, опаковките за пергаменти и изящните свещници. Всички те бяха трофеи от Египет, Рим или Византия.

— Каква колекция! — поклати глава той.

— Една от най-добрите в света — кимна Торвалдсен.

— Какво търсим?

— Мичънър каза, че е там — каза Стефани и пристъпи към остъклена витрина, в която имаше меч, епископски жезъл, шестоъгълни купи и няколко позлатени сандъчета.

Торвалдсен извади малко ключе и отвори витрината. В ръцете му се появи едно от сандъчетата, капакът се повдигна.

— Държат го тук, далеч от хорските очи — промърмори той.

Малоун веднага разпозна предмета.

— Скарабей!

По време на мумифицирането египетските балсаматори украсявали пречистеното тяло със стотици амулети. Повечето били обикновена украса, но имало и такива, които укрепвали мъртвите крайници. Този, който виждаше в момента, олицетворяваше насекомото, което било на особена почит в древността — торният бръмбар. Винаги му се беше струвало странно, но древните египтяни забелязали как буболечките сякаш извирали от животинските изпражнения и ги идентифицирали като Чепера — създателя на нещата, бащата на боговете, репродуцирал себе си от отпадъците на собственото си тяло.

— Това е амулет „Сърце“.

— Така каза и Мичънър — кимна Стефани.

Той беше наясно, че при процеса на мумифицирането се изваждали всички вътрешни органи, с изключение на сърцето. Върху него винаги се поставял скарабей, символизиращ вечния живот. Този беше съвсем типичен, изработен от халцедон. Нещо веднага му направи впечатление.

— Липсва злато — озадачено каза той. — Обикновено ги правели изцяло златни или ги украсявали със злато.

— Може би именно това го е спасило — кимна Торвалдсен. — Историята сочи, че Сома в Александрия е била осквернена от късните Птолемеи. Златото е било изнесено заедно с всички останали ценности, а златният саркофаг е бил претопен. Но това късче камък не им е направило никакво впечатление.

Малоун протегна ръка и взе амулета. Беше дълъг около десет сантиметра и широк към пет.

— По-голям е от нормалните — отбеляза той. — Обикновено истинските бръмбари са два пъти по-малки.

— Знаете доста неща за тях — подхвърли Дейвис.

— Човекът продава книги — усмихна се Стефани. — Предполага се, че и ги чете.

Малоун се усмихна, но продължи да разглежда бръмбара. Забеляза три дълбоко издълбани йероглифа под крилете му.

— Какво представляват те? — попита той.

— Според Мичънър олицетворяват живота, стабилността и закрилата — отвърна Торвалдсен.

Той обърна амулета. Долната му част беше запълнена от гравирана в камъка птица.

— Този амулет бил открит при мощите на свети Марко през 1835 година, когато ги извадили от криптата и ги преместили в олтара. В Александрия той бил провъзгласен за мъченик и мумифициран. Амулетът се възприема като част от този процес. Но свещениците решили да не го слагат при мощите, тъй като им се сторил прекалено езически. Все пак те оценили историческата му стойност и го прехвърлили в трезора. Значението му значително нараства в момента, в който Църквата е уведомена за интереса на Зовастина към свети Марко. Когато Даниълс ми каза за какво става въпрос, аз си спомних думите на Птолемей.

Малоун също си ги спомни. Докосни най-съкровената същност на златната илюзия. Късчетата на мозайката започваха да се подреждат.

— Златната илюзия е самото тяло в Мемфис, увито в злато. Най-съкровената същност? Разбира се, сърцето. — Той вдигна амулета над главата си. — Това.