Джесика Хол - В огъня

Това е най-малкото, което мога да направя за теб, Сейбъл , бе казал Марк Леклер, след като предложи да дари свободния склад, който притежаваше, за нейния проект. Помисли само колко точки ще набера за изборите.

Бе отвърнала на заразителната му усмивка. Освен ако не си го вземеш обратно, като те изберат за губернатор.

Марк бе споменал, че няколко години го е ползвал някакъв мебелист. Това обясняваше лекото ухание на бор, което още се долавяше във въздуха. Трябваше да се справи с паяжините, изсъхналия талаш и празните метални рафтове, но голямото, открито пространство беше наистина идеално.

Повече от идеално — направо съвършено. И беше нейно . Сейбъл не можеше да сдържи щастливата си усмивка, докато се въртеше и оглеждаше всичко наоколо. Вече се бе примирила, че ще натъпче всичко в някое малко местенце, което можеше да си позволи, но сега разполагаше с достатъчно площ за рецепция и приемна, офиси за нея и доброволците, които възнамеряваше да наеме и дори за женска консултация за бременните и педиатрия за малките деца.

— Е, със сигурност имаш един глас от мен, Марк — измърмори тя на себе си, докато обикаляше из помещението. На второ ниво бяха изградени допълнителни складови площи, които също можеха да се използват. — Прекалено добре е, за да е истина.

Също като Марк.

Споменът за смущението, което изпита, когато се бяха срещнали последния път, я накара да смръщи чело. Как се бе чудила какво да каже и как да реагира, въпреки че не съжаляваше за всички тези нови чувства. Дори не беше сигурна дали искаше тези отношения.

Марк, от своя страна, изглеждаше толкова щастлив, че изглежда единственото, което имаше значение за него, бе да са заедно. Слушаше я и я наблюдаваше внимателно, сякаш тя бе най-ценното нещо на света. Въпреки че беше толкова ангажиран с важни и неотложни дела, бе й признал, че сега тя е на първо място в живота му.

Дано не го разочаровам.

Огледа костюма си — силно втален, графитеносив. Обличай се точно като онези адвокати от филма „Али Макбийл“ , посъветва я братовчедка й Хилер, и по нищо няма да се отличаваш от тази пасмина . Никога не бе се чувствала комфортно сред богати, влиятелни хора, но Марк щеше да й помогне — беше я уверил в това.

Те са като всички други хора, Изабел. Освен това, сега ще са наясно, че си с мен.

Напоследък бе толкова трудно да се добереш до търговска площ в град Ню Орлиънс, че единственият начин да се сдобиеш с такова бе да събориш нещо друго или да строиш върху старото. И понеже програмата на Сейбъл се финансираше единствено чрез благотворителния фонд и други частни дарения, тя не можеше да си позволи нито едно от двете.

Нямаш работа с онези — градските , бе казала леля й, когато Сейбъл сподели с нея за предложението на Марк. Кейн е прав — пет пари не дават какво се случва с нас.

Усмивката й угасна, когато се сети за всичко, което Кейн Гантри правеше, за да саботира проекта й. Той, както и повечето кейджуни от Ачафалая, бе дошъл заедно с всичките си екипажи на първото събрание, което тя организира в църквата „Сейнт Мери“. Рибарите бяха слушали смълчани в дъното на храма, но нито веднъж не взеха участие в обсъждането на проекта.

Когато Сейбъл каза, каквото си бе наумила, Кейн пръв мина напред, но не обърна внимание на подписката, която му подаде. Извиси се над нея, много спокойно взе изложението й и го скъса.

Нямаме нужда нито от твоята благотворителност, нито от градските ти приятелчета, да се мотаят тук и да душат наоколо.

Но защо, Кейн? Тя го изгледа, а после и екипажа му. Знаеше, че имат проблеми с чиновниците от ловно-рибарския отдел за новите лицензи и изисквания за оборудването, а повечето от тях бяха нарушители и бог знае, още какви. Имате нещо да криете ли?

Той се надвеси през бюрото й заплашително. Върни се в Шревърпорт, Изабел. Вече не си една от нас тук.

Противопоставянето на старите й връзки с кейджуните и новите й отношения с Марк Леклер можеше да я съсипе. Бъдещият губернатор на Луизиана явно беше готов на всичко заради нея, но Кейн Гантри вече бе показал, че няма да се даде току-така. Проблеми щеше да има и от страна на пресата, щом откриеха връзката й с Марк. Щяха да погнат и двамата.

Колко пъти трябва да се опариш, за да се научиш, дете? , бе попитала леля й. Мястото ти не е в града.

Вярно беше, че от години не бе се връщала в Ню Орлиънс, още откакто се бе преместила от Тюлейн в щата Луизиана. Не и от нощта на танците „Летни магнолии“, известна още като най-ужасната нощ в живота й.